Занзибар, пауза по всяко време
Обичайният поздрав в Занзибар е карибу, но може да ви поздравят и с джамбо или селяам алейкум. Като почти винаги поздравът е прелюдия към някакво предложение, което ще ви отправят. Никой тук не поздравява просто от любезност
Ваня Шекерова 26 September 2017
Няколко дни преди да тръгнем към Занзибар съобщих това на Драго Симеонов. А той, дето уж всичко знае, ми вика: има ли такова място на света, не е ли художествена измислица? Ще проверя, отвърнах, и ще разкажа. И ето ме в Занзибар, прекосила Екватора, но под гнета на неустоимия му климат, който владее острова в Индийския океан. Казват, че е добре да се дойде тук през зимата, но и през април температурата е същата, само дето вали.
Самолетът на Qatar Airways пробива облачната завеса и отдолу се ширва яркозелена суша с проблясващи на яркото слънце ламаринени покриви. Аз съм подготвена – била съм известно време в Мозамбик, но за мъжа ми черна Африка е шокираща с беднотията и непоклатимата си леност, в началото все за квартал Филиповци ми говореше. Първото, което научаваме, е, че Занзибар се изговаря с ударение на първата сричка и звучи като Дзандзибар. Разбираме го, облени в пот на летището на Стоун Таун, където попълваме формуляри за входна виза – Боже, от какво сме се отървали поне отчасти с членството си в Евросъюза!
Карибу, Занзибар!
Обичайният поздрав е карибу, но може да ви поздравят и с джамбо или селяам алейкум. Като почти винаги поздравът е прелюдия към някакво предложение, което ще ви отправят – дали да си купите нещо, дали да ви покажат нещо, дали да ви закарат донякъде с кола или с лодка... Никой тук не поздравява просто от любезност.
В хотела асансьорът не работи. Слава Богу, че сме на втория етаж и климатикът е наред. Освежени с душ, правим първия си набег в околностите – най-близо е пристанището, а също и Дараджани, откритият пазар.
Загадъчният Стоун таун
Гнусливият ми мъж е потресен от гледката на струпаните на земята плодове и зеленчуци, а миризмата и мухите от секцията за риба и месо го карат да се замисли какво ли ще ядем тук, без да пипнем тежка зараза. Няколко дни по-късно обаче се осмелява да пробва и уличната храна във Фороджани парк, спокоен, че всичко накълцано, замесено и разточено, нанизано на шишове е минало през огън. И е толкова вкусно – не само морските дарове, а и хлебното дърво, и касавата, и бананите, и питките нан и чапати... Имаме проблем единствено с бирата – в заведенията не се сервира алкохол. Още първата вечер обаче се забиваме в един бар на самия плаж, където край прости дървени маси, засенчени от огромно широколистно дърво, със заровени в пясъка крака поръчваме всички видове местна бира, докато се спрем на „Сафари“ като най-близка до нашия вкус. Така установяваме практиката на разделно пиене и ядене – в бар „Ливингстън“ се наквасваме, а ресторантите сменяме всяка вечер.
Старият град, на суахили се казва Мджи Мконгуе, уж е обявен от ЮНЕСКО за част от световното културно наследство заради уникалната архитектура, а е потънал в тлен – избити стъкла на прозорците, изкъртени стени, почернели и набъбнали от влага. Поразени сме от вратите в този град – дори сграда да няма, врата има и тя е задължително тежка дървена и с виртуозна дърворезба. На острова растат уникални дървесни видове – махагон, абанос, сапуново дърво, желязно дърво, баобаб... И от тях изработват и лодки, и скулптури, и маски – много зловещи впрочем, и рамки за картини. Но най-впечатляващи са резбованите врати – в хотела всяка стая е с врата с различна резба и обков, в ресторантите ни даваха сметката в дърворезбовани раклички. И когато един ден ме спира на улицата телевизионен екип да ме интервюира какво най-много харесвам в Занзибар, без колебание обяснявам – дърветата, гигантските мимози и акации, чиито корони могат да засенчат малко село, и вратите, дървените врати. Това е, защото още не сме обходили целия остров и не сме напълнили очите си с чудесата му.