“През целия си живот Жаклин Бувие Кенеди желаеше да познават единствено нейния имидж.“ Този цитат е ключов за книгата „Красив имидж“ на известната френска писателка Катрин Панкол. Изучавайки достъпните документи, Панкол се опитва да подреди житейския пъзел на Джаки Кенеди, в който много от парченцата липсват и то по желание на оригинала.

След убийството на президента Кенеди вдовицата му дава само 3 интервюта. Едното е публикувано в сп. „Лайф“, а бележките от другото са запечатани за 100 години – до 2067-а. Третото е за носителя на „Пулицър“ Артър М. Шлезингер-младши и то беше под възбрана за 50 години. След изтичането на срока дъщерята на Джаки – Керълайн, дава съгласие за публикуването му. По-точно е да се каже, че става дума за серия от интервюта, записани на магнетофон.

Очевидно е, че Джаки и след смъртта си продължава да управлява мита за себе си. Онези, които са живи през 2067 година, може би ще имат шанса да надникнат по-надълбоко в душата й. Дотогава всички са поканени да спекулират по въпроса.

Катрин Панкол знае как се пише вълнуващо и неслучайно е сред любимците на френската и световната публика. В „Красив имидж“ тя е далеч от идеята да пази журналистическа безпристрастност към обекта на изследването си. Панкол буквално воюва с Джаки, иска да разбие матовата стена, която героинята й се е опитвала да изгради около себе си, опитва се да чете мислите й, да чуе разговорите с най-близките й, да разбере истинските й чувства под непробиваемото й лустро. Според нея – тук Фройд би поклатил глава в знак на съгласие – кучето е заровено в детството й и най-вече в отношенията й с нейния разгулен, но очарователен баща. Блек Джак, както са го наричали, постоянно й втълпявал: „Ти ще бъдеш кралица, ненагледна моя...“. И тя е била. Става съпруга на най-важния мъж в най-могъщата държава на света, вярно – република, а не монархия, но какво пък! А после и съпруга на един от най-големите богаташи на света. Става най-царствената вдовица на света. Дали си плаща за това? А има ли някой, който да не си е платил? Сметките, под които се подписва Джаки Кенеди, включват депресии, болка от изневерите, ужаса от загубата на дете и това светът да те съди, твърдейки, че го прави от любов.

Панкол е написала пламенно есе за Жаклин Бувие, наричайки публичния й живот суперпродукцията на XX век: „Тя напуска този свят с доверие в хората, които я обичат. Те отгатват вътрешната й драма и винаги ще милеят за малката Жаклин Бувие. Останалите ще трябва да се задоволят с красивия имидж, с изящните фотографии в албумите и с увлекателните разкази, които голямата измамница, Историята, непрекъснато ще повтаря.“

Откъс от „Красив имидж“, която излиза у нас в превод на Албена Шарбанова, издателство „Колибри“.

През този ден вдовицата на президента нямаше никакво намерение да прости. От мига, в който окървавената глава на съпруга ѝ клюмна върху розовия ѝ тайор „Шанел“, тя мислеше само за едно: как да покаже на целия свят „какво направиха те“. Които и да са убийците, Жаклин Бувие Кенеди не желаеше ужасното престъпление да се изтрие от паметта на човечеството. След като съдбата безмилостно бе прекъснала живота на Джон Фицджералд Кенеди на ъгъла на улиците „Елм“ и „Хюстън“ в Далас, Жаклин бе решила да влезе в Историята и да превърне съпруга си в отказаната му приживе легенда.

През този ден тя успя да накара Америка, досущ сащисана покаяница, да се измъчва от угризения и да се смрази от ужас. Желанието на Жаклин бе цяла Америка съкрушено да пристъпва, като покорна съпруга, зад ковчега на президента. Тя искаше целият свят да я подкрепи, да застане на нейната страна.
Не, това не бе ден за прошка.
Нито за единение.
Нито за помирение.
Напротив, това бе ден за отправяне на предизвикателство.
Ден за обезсмъртяване името на президента, за да не избледнеят с годините ролята и имиджът му, ден за възхвала на неговата съпруга и достолепна вдовица и на неговите деца.
Изисканият и жесток мизансцен, създаден от Жаклин Кенеди, накара всички присъстващи да се почувстват виновни. Същинска героиня от пиеса от Расин, тя се примиряваше със съдбата си, но хвърляше вината върху онези, които в страданието си възприемаше като врагове.