Чакаш, докато дойда. Или ако си тръгнеш и ти се обадя ...не, не можеш да си тръгнеш, защото ме чакаш. Понеже знаеш какво искаш. Аз не знам какво искам, ти - знаеш. Теб природата те е направила физически по-силен и не мога никога да те бия на канадска, ако ще целият свят да ми крещи в лицето, че жените били истински силния пол. А някои жени го и вярват. Вие с мъж на канадска играли ли сте? С мъж става въпрос, бил той и от по-хилавите? Не може да го биете, защото физически сте по-слаби. Най-много да ви се даде. Но да си продължа мисълта - понеже ти физически си по-силен, на теб не трябва да ти пука и на практика не ти пука. Аз, понеже физически съм по-слаба и по-уязвима, поради хиляда неща, на мен ми пука. Затова на мен ми е простено да правя номера, а на теб не ти отива. А ако прекаля с номерата - ти си взимаш шапката и ми казваш онова, което казва Ред Бътлър на Скарлет О'Хара в последната сцена на "Отнесени от вихъра": "Честно казано, скъпа, не ми пука какво ще стане с теб!" И си тръгваш, а аз оставам да си рева, защото чак сега разбирам, че съм загубила един истински мъж. А ти отиваш в някой публичен дом, например (както, предполагам, е направил Ред след края на книгата и на филма). Защото пак знаеш какво искаш. А аз почвам да мисля как да си те върна, защото съм безнадежден случай. И да, може би ще живея по-дълго от теб, защото все трябва да остане нещо хубаво и за мен. Така стоят нещата си мисля аз - вярно, в една доста изчистена от подробности (а дяволът е в подробностите, твърдят) сюжетна линия. Обаче все пак не е ли време малко да върнем нещата на местата им, а?

Да ви доразкажа как нищо не се получи със Съндънс Кид. Казва ми той: Какво уж! Аз чаках, чаках..., но не казва, че се връща. Продължава да говори някакви глупости. И аз продължавам да му отговарям някакви глупости (а какво говоря при това развитие на нещата и аз не знам). Хайде, ще го отложим за друг път. (Ще го отложим за друг път, ама друг път! мисля си наум). Е, добре, нищо де. Голяма работа! казвам на глас. И се разминахме. Разминахме се по телефона. Стават такива неща, нали?

Буч Касиди и Съндънс Кид не са ми кой знае каква рана. Понякога се питам обаче защо не се получи. И си отговарям - защото не е било писано. Такава съм си, фаталистка. Може би, ако не бях такава, ако се бях разбунтувала срещу собствения си фатализъм и бях играла ва банк, като мъж, щеше да се получи, кой знае. И кой знае на каква цена. Обаче аз не съм мъж. Не мога да воювам за мъже, никога не съм го правила. Не ми е известно в природата да има животни, при които женските се бият за мъжкия и това едва ли е случайно. И понеже уважавам мъдрата воля на онзи (ако е разум), онази (ако е енергия) или онова (ако е нещо друго), което е създало всичко, а на нас дори ни е дало свободата да се правим на интересни, за това издигам лозунга: Да живее първичното статукво! Все пак при животните няма разминавания.