После си разсъждавам. Вариант А: може наистина да ми е казал "Събличай се" и когато се е върнал, е видял, че съм си облечена, обаче няма как да ми каже: "А, ти още ли не си се съблякла, нали ти казах да се съблечеш". Вариант В: ако ми е казал "Обичам те", все ще ми го каже пак. Дори само като парола за enter. Истината е, че не го каза повече. Нито едното, нито другото. След три месеца се разделихме. След още три се събрахме пак. А след още три се оказа, че не ни е писано да се обичаме. Стават такива неща - понякога усещаш някаква мощна подводна истина, обаче в този момент тя дотолкова не ти харесва, че се хващаш за всяка сламка и я размахваш като жалко гребло. И си мислиш, че с това жалко гребло можеш да пребориш мощната подводна истина. Но не можеш. Накрая тя те отнася. А ти си загубил толкова сили, емоции, време... Въпреки че четох в книгите на моя любим Ошо, че "времето не можеш нито да го печелиш, нито да го губиш, защото не ти принадлежи, нямаш власт над него". Така че вече не използвам изрази като "губя си времето" или "ще направя еди какво си, за да спечеля малко време". От друга страна е прав и онзи арабски поет, който е казал: "има само една истина, всичко друго са лъжи - животът минава". Да, това е - животът минава. Невъзможно е да си безразличен към тази истина. Невъзможно е да не ти се иска да подложиш крак на времето, за да спре поне за малко.

Но и да не бях чела Ошо, пак не щях да мисля, че съм си изгубила времето с онази любов, щом сега пиша за нея. Просто с този мъж - да го наречем условно Буч Касиди, защото си беше каубой, честна дума - се срещнахме, блъснахме се един в друг, мен лично малко ме заболя, но се разминахме. А бях убедена с всяка клетка на тялото си, че сме съдбовно обречени или нещо такова. Не се получи. После разбрах, че сме се разминали още в онази втора вечер, когато той не каза достатъчно ясно точно онова, което исках да чуя. Разминахме се на косъм - някакви букви, някакви срички не ни достигнаха, малко по-висок глас. Мина край мен този Буч Касиди, не през мен. В онази втора вечер не го формулирах така, оставих съмнението си като едно безформено, чудовищно усещане и го заключих, когато Буч Касиди целуна ухото ми. (Да целува хубаво може, а да говори ясно не може!). После обаче това безформено чудовище излезе на свобода и настана Апокалипсисът. За мен краят на тази връзка наистина беше "малка смърт", дори малко по-истинска от оргазма де (на него французите му казват "малка смърт", да не се чудите).

Понякога се разминаваме съвсем, съвсем буквално. Имах и такъв случай - този път бе плАтонично на практика и съвсем плЪтонично в главата ми разминаване. С един мъж, по-скоро момче, с когото офисите ни бяха през два етажа. Да го наречем условно Съндънс Кид. Слушаше "моята" музика - тогава "Рамщайн" и Еминем, пиеше моите питиета - вино и "Джим Бийм" (Джим Бийм, любов моя!) като често им изневеряваше със сериозни количества бира, но само с нея. И, също като мен, си падаше по задкулисните пърформанси и лъжите очи в очи. Имаше най-, най-готините очи. И още нещо - умееше да поправя контакти, телефонни слушалки и така нататък. На мен такива ми внушават някакво доверие, тъй като аз от техника нищичко не разбирам и така ставаме от два различни лагера. А това е секси в днешните времена на транс-какво ли не.

Със Сънданс Кид, Рамщайн и Джим Бийм преживяхме страхотни, продължителни after work - моменти в един бар. Веднъж той ми каза: "Искаш ли да ми дойдеш на гости в петък след работа, за да ти пусна новия албум на "Рамщайн"? (каза го обещаващо несериозно, с иронична, надявах се, препратка към свалките от ученическите години). Ще ти звънна като приключа. В шест ми звъни. Хайде, тръгваме ли? Да, да, ей сега. Аз обаче нарочно се бавя, за да не си помисли, че съм умряла да отида при него (а направо си бях умряла де). Пак ми звъни: Идваш ли? Чакам те при колата. Слизам, слизам. Пуша още две цигари. Пиша нещо - да мине още малко време. И наистина слизам - малко хладна, леко отчуждена и приятелски безразлична (Дано поне той да си е той, Боже! - мисля си). Колата долу я няма. Звъня му на мобилния. Ей, какво става? Нали уж... Какво уж! Аз чаках, чаках... Познах го по гласа - не е искал да се мине и да ме чака повече, отколкото аз искам да се забавя. А-а не! Само това не! Какво става бе, хора? Мъжете и жените нали сме различни, не сме еднакви. Нали сме положителния и отрицателния полюс, топлото и студеното и така нататък. Защо трябва да постъпваме еднакво? Хайде, да се разберем веднъж за винаги - аз правя номера, ти играеш ва банк и не мислиш дали ще се минеш или не.