В сравнение с тях ние бяхме доста жалка гледка. Като изключим това, че бяхме бели като корем на старец, под формата на плажна екипировка разполагахме само с три хавлиени кърпи и плетена торба, в която съвсем по английски имаше туба с крем против изгаряне, неизчерпаем запас от мокри кърпички, резервни гащи за всички (за случай на пътнотранспортно произшествие, налагащ посещение на лекарски кабинет), и скромно пакетче със сандвичи.

Най-малкият ни син огледа сцената и каза:

‒ Добре, тате, положението е следното. Имам нужда от сладолед, луксозен комплект кофичка и лопатка, хот дог, захарен памук, надуваема лодка, екипировка за гмуркане, собствена пързалка, пица с допълнително сирене, и тоалетна.

‒ Тук няма такива неща, Джими ‒ засмях се аз.

‒ Ама наистина ми трябва тоалетна.

Съобщих това на жена ми.

‒ Ще трябва да го закараш до Кенебънкпорт ‒ заяви тя невъзмутимо изпод гигантската си плажна шапка.

Кенебънкпорт е стар град на кръстопът, възникнал много преди някой да е познавал автомобила, на няколко километра навътре от брега. Тук всичко беше задръстено с автомобили от всички посоки. Паркирахме на възмутително голямо разстояние от центъра и се заехме да претърсваме града за тоалетна. Докато намерихме тоалетна ‒ всъщност за целта ни послужи задната стена на аптеката, но не казвайте това на жена ми ‒ малкият Джими вече не се нуждаеше от нея.

И така, упътихме се обратно към плажа. След няколко часа, когато отново стигнахме там, установих, че всички са влезли да поплуват и че е останал само един полуизяден сандвич. Седнах на една кърпа и загризах сандвича.

‒ О, виж, мамо ‒ възкликна жизнерадостно втората ми дъщеря, когато се появи от вълните след малко ‒ татко яде сандвича, който остана от кучето.

‒ Кажете ми, че не е вярно! ‒ изхленчих аз.

‒ Не се безпокой, скъпи ‒ каза жена ми. ‒ Беше ирландски сетер, те са много чисти.

Не си спомням повече подробности. Дремнах малко и когато се събудих, установих, че Джими ме е заровил до врата в пясък, в което не би имало нищо лошо, ако бе започнал от краката, а не от главата ми. Освен това бях успял да изгоря така, че през следващата седмица един дерматолог ме покани да отида като експонат на конгрес на дерматолозите в Кливланд.

Бяхме загубили ключовете на колата и ги търсихме два часа, ирландският сетер се върна и открадна една от плажните кърпи, после ме ухапа по ръката, задето му бях изял сандвича, а по косата на малката ми дъщеря полепна катран. С други думи, типичен ден край морето. Прибрахме се у дома в полунощ след неволно преминаване на канадската граница ‒ но това ни даде тема за разговори по време на дългия обратен път през Пенсилвания.

‒ Очарователно ‒ беше заключението на жена ми. ‒ Трябва скоро да отидем пак.

Най-ужасното е, че беше съвсем искрена.