Първото впечатление от Йордан Камджалов е, че е хубав мъж. Второто – необичайният му външен вид. Срещаме се в мрачен ден, а Камджалов пристига облечен с бяла риза и бели слим дънки, виненочервени обувки Док Мартинс, сиво сако и жълто шалче. Носи и слънчеви очила на главата си като диадема. Суетен е. Не спира да се самонаблюдава. Говори драматично, на моменти прави дълги паузи. Внимателно подбира думите си и следи за ефекта им.

Йордан Камджалов има звездна биография. Завършил е дирижиране в Берлин. Лауреат е на престижни конкурси за диригенти, има награда за изключително високи артистични постижения от Берлинската академия. Лондонската филхармония го определя като един от тримата най-добри диригенти от неговата генерация. През 2014 г. НАСА и Международният център по астрономия (IAU) кръщават на негово име астероид, като обявяват, че „той свързва света на музиката с очарованието на вселената“. Артистичен директор е и главен диригент на международния концептуален културен проект Genesis Orchestra и на „Музикална лаборатория за Човека“. Дирижира новогодишните концерти на Новата японска филхармония в Токио. Интересува се от астрофизика.

Необходима ли е физическа подготовка, за да бъдеш диригент? Отстрани изглежда като тежък физически труд.

Когато бях студент, и аз махах повече, но е дилетантско и говори за слаба подготовка. В момента, в който осъзнах това, започнах да търся стил, в който с минимални движения да може да се отделя и комуникира максимална енергия – принцип, който свързвам с атомната енергия. На концерт при пълноценна комуникация 80 процента от ръководството на музикалния процес става с очите, 5 – с лявата ръка, 5 – с дясната. Останалите 10 процента са в други функции на поведението, на тялото и мисълта. Дирижирането е магия, манипулация, комуникация. То е умението за пълна мобилизация на колективната интелигентност – и емоционална, и ментална. И повярвай, ако това се случи, няма значение как диригентът си движи ръката. Това вече е суперкласа.

Как постигна големия успех на твоя мандат като генерален музикален директор в Хайделберг? (Камджалов е първият чужденец, избран за тази длъжност, както и за главен диригент на Филхармоничния оркестър и Оперния театър на Хайделберг.)

Започнах сътрудничество с най-големия немски институт по астрономия и кръстих първия ми сезон „Еволюция“. Започнахме с концерт на тема „Космос“. Работих зверски с оркестъра с качествено различна репетиционна техника. Въведох много нови програми, като наложих силна българска линия чрез гост солисти, диригенти, певци, композитори. Търсих как да докоснем хората. И бързо дори и в медиите тръгна мълвата, че новият генерален музикален директор в Хайделберг е магьосник. Имахме най-касовите сезони в историята на тази немска културна институция. Качество. Супероткровеност. Това е нещо, за което ми е образец Мариус Куркински – да си суперподготвен, суперчестен и суперизискващ от себе си и от другите. След това постепенно започнах да усещам оковите на институционалното, които са смърт за всяко изкуство. Музиката и политиката си взаимодействат във всички държави. Не можех да пожертвам безпределната си творческа свобода. И създадох нещо по-добро – Genesis Orchestra, който, смея да кажа, в редица отношения е вече по-добър от този в Хайделберг.

В Хайделберг си посещавал лекции по астрофизика.

Още преди първия си работен ден като генерален музикален директор се запознах с директора на института, записах се като свободен студент и започнах да ходя на лекции по астрофизика. Сбъдна се една от детските ми фантазии. Винаги съм искал около мен да имам частни учители по математика, физика, астрономия, които да ме обучават, да знам последните неща. Астрономията и астрофизиката са стара моя любов. Всеки ден мисля за космоса, за това, как функционира изобщо материята, природата. И имам връзка с член на Международния астрономически институт, НАСА и т. н., на когото мога да се обадя по всяко време, всеки ден без почивен ден и да му задавам въпросите, на които нямам отговор.

Срещал ли си трудности заради това, че си българин?

Разбира се, че съм имал трудности. Истината е, че на провинциално и на локално ниво съм бил отхвърлян. А на международно и световно съм бил приеман. Навсякъде по света може да има и провинциално, и световно ниво. Което означава, че навсякъде едните могат да кажат – не го разбирам, другите – този е супергениален. Моят професор от Берлин казваше, че стилът ми на дирижиране е неортодоксален и за някои е стряскащ. Аз тотално отказах да копирам моите учители и когото и да било. Казвали са ми от немски оркестри, в които са ме канели за диригент, че в първите моменти са си мислели – този е или шарлатанин, или абсолютен гений, защото съм се отказал от конвенционалната капелмайсторска техника. И фактически трябва известно време да видят дали „ще докарам лодката до другия край на реката“. Абсолютно винаги я докарвам.

Имаш ли усещането, че си различен от другите?

(Мълчи.) Ти какво смяташ? (Прави пауза.) Аз търся различното. Адмирирам го. В Genesis Orchestra и съставите търсим точно различността. Сред моите учители e професор Нева Кръстева например, при която ходя да ме обучава все още все едно съм първи курс, докато работя върху Моцарт. Мариус ме вдъхновява и ме обучава от сцената. За първи път го видях през 1996 г., преди 21 години. Играеше „Дамата с кученцето“. И ме порази. Възхищавам се на тоталната му отдаденост и способност за идентифициране. Той може да не се чувства достоен за определен автор, но да октавира. Това е големият артист. Близки сме, много сме свързани. Разбира се, няма как да се виждаме редовно, но той е един от моите „донори“.

Мислиш ли, че си гениален?

Ти какво мислиш? (Мълчи 5 минути, драматично.) Естествено, че съм. Добре, аз съм официално признат за гениален, в международен план, но гениалните постижения се създават в условията на колективност. Големият режисьор може да извади гениални елементи от всеки актьор. Същото важи за диригента. Може да звучи брутално, върхът на арогантността, но гениалността за мен е задължителният минимум в изкуството. Следващото ниво е нивото на светеца. Дотам има още много път, а той изисква много смирение. Част от него е просто да обичаш всичко, да го разбираш, да осъзнаеш, че скръб и радост са едно от гледище на любовта, да изпитваш състрадание. Състраданието беше първият ми двигател. На 14-15 години разбрах, че в Африка може би също има хора, които страдат. И в Южна Америка. И започна да ме е грижа за тях. Усещаш голямото колективно страдание на планетата и страдаш, че си толкова ограничен и безпомощен, че не можеш да промениш живота на другите. Състраданието ражда стремеж към споделяне, към съпричастност. И нямам търпение да октавира в следващото си състояние, което е любов. Тя трябва да е най-голямата мотивация в живота.