Има ли нещо, за което да съжалявате, че сте направили?

(Кашля дълго и дълбоко като много тежък пушач.) Не, за нищо не съжалявам. Аз не съм галериен артист – изкуството ми е в галериите отскоро. Аз съм номад, дори нямам ателие или склад. Никога не съм боледувал на тема да имам дом. Домът ми е там, където е сърцето ми, мога много лесно да сменям градове, страни. Живял съм в Китай, Австралия, Индия, Северна Африка... Като навърших 70, преди четири години, станах по-спокоен. В Любляна ми харесва. Имам приятели и е невероятно хубаво.

Кои са най-емоционалните ви пърформанси?

Магия беше проектът Relation in Movement, който направихме с Марина Абрамович в Париж през 1977 г., когато обикаляхме с нашия камион. Купих камион втора ръка на френската полиция и се нанесохме в него. Между 1977 и 1988 не се плащаше за пърформанси и бяхме крайно бедни. В камиона имаше възможност да си готвим. Марина ми плетеше пуловери. Имахме си куче от Косово. И в това, което ни се случваше, нямаше никаква естетика или философия, но беше най-красивото нещо на света. За мен идеите са като тела на плажа, а да съблека идеята до кости е нещо, което много харесвам. И мисля, че от 1977 до края на 80-те години бях главният „събличащ“ идеи. Не съм минималист. Аз съм човек, който редуцира. Не проявявам емоции, когато правя пърформанс. Тогава съм в медитативно състояние. Способен съм да изключа ума си. Не изпитвам болка. Тотално контролирам нещата.

Как ви промени партньорството с Марина Абрамович, вие бяхте една от най-влиятелните двойки в арт света?

Не мисля, че сме били една от най-влиятелните двойки. Има и много други. Ние бяхме в симбиоза, защото се обичахме, живеехме заедно, бяхме на една вълна и в много добра форма, разбира се. Партньорството ми с Марина беше много мощно и въздействащо. Докато не се превърнахме в институция заради славата и това ме притесняваше, защото аз по-скоро съм почитател на анархизма. А анархизмът и институциите не си пасват. Не съжалявам. Според мен ние направихме всичко, което можехме, за тези 12 години заедно. Ако бяхме продължили, щяхме да станем много комерсиални. Когато нашата симбиоза приключи, беше трагично. Минах през труден период, докато възстановя индивидуалността си и самостоятелната си работа. Успях да го направя, започвайки с фотография, след това пърформанс, а след това – пърформанс-фотография. Това е термин, който създадох през 80-те. И така оцелях.

Бихте ли споделили как ракът промени гледната ви точка към живота?

Надявам се филмът ми „Проект Рак“ да бъде прожектиран в София. През 2011 г., когато ми откриха болестта, лекарите ми казаха, че ми остават четири-пет месеца, и аз реших да ги превърна в проект, във филм. Ходех на химиотерапия на всеки две или три седмици в продължение на година и половина. И след всяка терапия изглеждах ужасно, чувствах се ужасно, но не се предадох. Пробвах паралелно и аюрведа, хомеопатия, холистична медицина, биогенетична, акупунктура, почти всичко. Но най-вече се поддържах ангажиран, съзидателен и съзидаващ. И така успях да направя документалния филм „Улай проект рак от ноември до ноември“, от 2011 до 2012 г. Стана много въздействащ, показахме го на много филмови фестивали. След прожекциите хората ме разпитваха или за рака, или за изкуството. И двете теми определено не са секси, но, знаеш ли, мисля, че успях да се справя и да покажа на хората, които страдат от рак, че ако оцелееш, имаш втори шанс да оцениш всичко, което се случва – дори това, че можеш да разходиш кучето с жена си. А моята жена Лена, която сега задава въпросите от твое име и записва нашия разговор, беше много загрижена, притесняваща се и уплашена, но извървяхме пътя заедно.