Декември 2011. Благотворителна галавечеря в Лос Анджелис в Музея за модерно изкуство. Кирстен Дънст, Гуен Стефани, Памела Андерсън, Тилда Суинтън и много други звезди са сред 800-те гости. Дрескод: бяла лабораторна престилка, скриваща какъвто и да е тоалет. Условието е на Марина Абрамович, която представя един от своите прочути пърформанси. Гостите са шокирани от подаващите се от масите глави на живи артисти, както и от голите модели, покрити със скелети. За десерт две грамадни торти, копия на голите тела на Марина и участващата в пърформанса Деби Хари, при това със стряскащи анатомични детайли, са нарязани на парчета и поднесени на гостите. Марина Абрамович доказва за пореден път, че владее перфектно изкуството на провокацията. Неслучайно в цял свят наричат тази „откачена“ сръбска артистка Кралицата на пърформанса. В края на вечерта музеят е събрал 2,5 милиона долара.

На 65 г. Марина Абрамович е в завидна физическа форма, която й позволява да виси от тавана или 40 минути да лежи в ковчега на собственото си „погребение“. Постановката „Животът и смъртта на Марина Абрамович“ с микс от текст, балади, сръбска етномузика и няколко роли, изпълнявани от Уилям Дефо, далеч не може да се впише в традиционната представа за опера и въпреки големия риск за мадридската кралска опера „Театро Реал“ билетите са разпродадени далеч преди премиерата. През лятото постановката е поканена и на няколко фестивала.

Марина Абрамович е родена на 30 ноември 1946 г. в Белград в семейството на изявени партизани комунисти. Баща й е смятан за национален герой, а майка й е майор в армията. Марина не крие безрадостното си детство, белязано от скандалите и развода на родителите й и най-вече от деспотичното възпитание на майка й. Когато се прибира у дома след един от първите си пърформанси, по време на който виси гола на стената, майка й отсича: “Дадох ти живота и сега ще ти го отнема“, и хвърля по нея тежък пепелник. В последния момент Марина отмества глава и предметът пръска на парчета стъклената врата зад нея. Като малка Марина се чувства грозна, прекалено висока и прекалено слаба, носи очила с дебели стъкла и ортопедични обувки. Тя изрязва снимка на Бриджит Бардо и решава да си счупи носа, който намира за прекалено голям и грозен, а после да поиска лекарите да й го направят като на френската актриса. За целта тича до несвяст около кревата и пада върху ръба, но успява „само“ да си разреже бузата. Майка й първо й удря шамар, чак след това я завежда на лекар. „Представяте ли си как щеше да стои на моето лице носът на Бриджит Бардо“, смее се днес Абрамович, която завършва изкуство в Белград и Загреб и две години е преподавателка в Нови Сад, преди да се насочи към пърформанса. През 1971 г. се омъжва за първи път, но бракът й продължава само пет години. През 1975 г. се влюбва в немския артист Улай, с когото са родени на една и съща дата. Двамата заживяват в Амстердам и продължават с идеята да базират изкуството си върху личния си живот. Постигат толкова силен синхрон, че започват да се смятат за една и съща душа, за тяло с две глави. В една от най-известните им съвместни творби двамата дишат уста в уста, докато след 17 минути припадат от липса на кислород. Дори когато решават да сложат край на връзката си през 1988 г., стигат до извода, че трябва да го направят като на филм. Застават разделени на повече от две хиляди километра от двете страни на Великата китайска стена (той - в пустинята Гоби, тя - в Жълто море) и тръгват един към друг в истинско духовно пътуване, за да се срещнат близо три месеца по-късно и да си кажат сбогом. След раздялата Марина се чувства изпразнена, самотна, нежелана и депресирана. Тогава й хрумва да превърне историята си в творба, за да се дистанцира и да преосмисли живота си. Успехът за самата нея е толкова голям, че оттогава на определени периоди прибягва до тази терапия, за да се самоизмисли. През съдбовната 1997 г. се запознава с мъжа на живота си, италианския артист Паоло Каневари, и печели “Златен лъв” на биеналето във Венеция за инсталацията „Балкански барок“. Женят се през 2006 г., но три години по-късно той й казва, че е избрал друга жена, а при развода получава половината от парите й.

Още от началото на кариерата си тя започва да експериментира със собственото си тяло. Самонаранявала се е, порязвала се е, самобичувала се е, горила си е косата, стояла е гладна с дни. Привиква да издържа все по-маратонски пърформанси, в които променя представите за лимита на човешките възможности. С годините и непрестанно нарастващата си международна слава Абрамович все по-рядко прибягва до насилие над собствената си плът, за сметка на това започва да разширява границите на съзнанието - първо собственото си, а после и това на зрителите си. Когато се мести в нов дом, тя продава съдържанието на предишния, за да започне от бяло платно. Наскоро Марина купи двуетажна къща в Манхатън заедно с креативния директор на „Живанши“ Рикардо Тиши, а търсещите оригиналност модни списания откриха в „бабата на пърформанса“, както тя сама се нарича, истинска нова икона.

Как се чувствате, докато пресъздавате на сцената собствената си смърт в „Животът и смъртта на Марина Абрамович“? Лягам в ковчега още преди да дойде публиката, така че четиридесет минути са много време за размисъл. В един момент ми хрумна: Боже мой, като умра наистина, ще си помислят, че съм на репетиция. (Смее се.) Почват да ти минават през акъла неща от сорта на: кой ще се разреве първи на истинското ми погребение, кой няма да се появи. На всичкото отгоре спектакълът започва със сръбските оплаквачки, мисля, че и в България ги имате, те създават цяла песен за всяко погребение. Много ми е любопитно да бъда заместена от друг човек. Един ден така или иначе ще умра, но искам да се видя преди това. Любимите ми кандидатки са испанската актриса Роси де Палма, с която и носовете ни си приличат, и Шарлот Рамплинг.

Кое ви беше най-трудно? За мен не е лесно да говоря, не съм актриса. Като малка майка ми ме водеше на уроци по пиано, докато след година учителката й каза, че нито имам музикален слух, нито някога ще го придобия. Когато ми връчиха песента за представлението, направо бях травматизирана. Композиторът Антъни ме посъветва: просто направи песента твоя, не мисли за музиката, а Боб допълни: не мърдай, гледай като Марлене Дитрих и ги убий с поглед. (Смее се.)

Твърдите, че действително възнамерявате истинското ви погребение да прилича на това на сцената. Когато преди години отидох на погребението на приятелката ми Сюзън Зонтаг (американска писателка и интелектуалка, дългогодишна партньорка на фотографката Ани Лейбовиц - бел. авт.) в Париж, бях толкова разочарована. Върнах се в Ню Йорк, звъннах на адвоката си и му казах, че искам да организирам погребението си по-добре. Не можеш да планираш смъртта си, но погребението си – да.  Казвам му, че искам три „Марини“, две фалшиви и една истинска, да бъдат погребани едновременно в Белград, Амстердам и Ню Йорк, градовете, в които съм живяла най-дълго. Никой да не знае коя е истинската. Вярвам, че смъртта трябва да бъде отпразнуване на живота. Суфистите казват: „Животът е сън, а смъртта – събуждане.“ И да няма никакво черно, въпреки че само този цвят нося. Искам експлозия от електриковосиньо, зелено, червено и цял куп мръсни вицове, по възможност славянски.

Изглеждате силна, оптимистично настроена, заредена с неизчерпаема енергия. На човек дори би му хрумнало, че не страдате. На репетициите не спирах да плача, докато Боб ми каза: спри да ревеш, ти си актрисата, зрителите трябва да плачат. Най-омразното нещо за мен беше да играя ролята и на майка ми. Тази творба е толкова жестока, показвам най-срамните моменти от живота си, заради които толкова много съм страдала още от детството си. Не ми е лесно да призная пред всички, че майка ми не ме е целунала нито веднъж. Всяка вечер отново го изживявам и в същото време се освобождавам. Установила съм, че хубавите изживявания не те променят. Влюбваш се в същия неподходящ тип, правиш същите грешки. В живота човек истински се трансформира от драматични събития – смърт на близък, катастрофа, тежка болест. Тези травми крият винаги и нещо, което трябва да разбереш и научиш за себе си. Любимата ми сцена е последната, когато вися от тавана. Усещам някакъв успокоителен изход сред космическата светлинност. Най-невероятният момент е точно преди финалната завеса, когато музиката изведнъж спира, залата е притихнала, аз левитирам в небето и изпитвам огромно желание да протегна ръце и да залея публиката с безгранична любов. Всяка вечер ме завладява усещане за страхотно щастие.

Влияе ли ви реакцията на зрителите? На моите лекции в университета идват понякога две хиляди студенти и дори един да излезе, аз внимавам дали е отишъл до тоалетната, или си е тръгнал. Е, повечето се връщат, де, и се успокоявам. Така е и в операта. След първо действие понякога виждаш, че някои са си отишли и остават черни дупки из залата, но няма какво да се направи, не може да се харесаш на всички. В интерес на истината преди премиерата мислех, че ще ни замерят с домати и яйца. Почти уцелих - хората не реагираха адекватно. Но на една от вечерите дойдоха предимно млади, с отворено съзнание, получи се страхотен синхрон, чувах ги как се смеят и участват, възприемах дори как дишат. Ако аз съм ОК мисловно и енергетично, публиката го усеща - и обратното. Зрителите са като животно, което надушва страха, несигурността, знаят перфектно кога си на сцената само тялом, а умът ти витае другаде.

Как се поддържате във форма? Обикновено ставам в 6,30 сутрин, закусвам и започвам работа, не спя следобед и вечер си лягам в 11,30. Ако остана още месец в испанския ритъм, по който нощта продължава до четири, ще трябва да постъпя в болница. Като по-млада и аз живеех повече нощно време, но сега обожавам изгревите, а и е толкова по-здравословно да се следва естественият природен цикъл. Промених навиците си, защото толкова често боравя с тялото си, че трябваше да се приспособя към по-здравословен стил на живот. Един-два пъти в годината гледам задължително да ходя на пълно пречистване сред природата с много малко храна и някои упражнения. Чудесно се чувствам, тялото е единствената ни къща и когато я почистим, то ни се отблагодарява. Пърформанс артистите постигаме силен самоконтрол и разтегляме понятията за издръжливост. В състояние си обаче да създадеш истинска творба само когато съзнанието ти е пречистено. Аз живея в Ню Йорк, който е толкова замърсен, при това не само въздухът, потокът от информация и лайфстайлът, но и от самия факт, че толкова хора живеят на едно място. Спасението е в природата, там се крие ключът за всичко. Едно от любимите ми упражнения е да прегърна дърво и да му се оплаквам минимум петнайсет минути. Нямам представа дали въздухът е по-чист в България, никога не съм ходила, но затова пък българското кисело мляко ми е любимо и винаги си поръчвам, когато някъде се предлага.

Къде успявате да се спасите? Написах един манифест, в който твърдя, че артистът трябва да изпита самотата и тишината. За да изключа от цивилизацията, просто зарязвам всичко и заминавам някъде, където съм абсолютно без обхват. Последните два пъти стигнах до затънтени места из джунглите в Бразилия. Много се интересувам от древните култури и шаманите. Озовах се на невероятно място, където разработват научна лаборатория съвместно с японски учени за съзнанието на водата. Открили са, че ако вземем две напълно еднакви чаши вода и на едната изпратим мисловно любов и позитивни мисли, тя може да се превърне в лекарство и обратното. Искам да използвам това в моята работа, виждам го като важен мост между науката и изкуството. Защото един от големите ни врагове днес са новите технологии. Сутрин виждам триста имейла, цял ден им отговарям и вечерта - още триста. Дори и да отговориш на всички, винаги в края има един нов. Предполага се, че технологиите са измислени, за да имаме повече свободно време, а в действителност е точно обратното. Затова имаме нужда в изкуството да забравим за времето, за да не ни погълне.

С какво ви повлия допирът до далечни за Запада философии и възгледи за живота?  Двете най-трансформиращи в живота ми култури са на австралийските аборигени, с които живях година, и на тибетските монаси. Шаманите ми разказваха например, че там никога не отрязват дърво, преди да му говорят, да танцуват в негова чест, а след това оставят на мястото нещо като символичен подарък на природата. Много интересна идея за вземането и даването. Един от най-важните уроци от будизма ни показва колко силно сме привързани към щастието, а то е толкова временно и краткотрайно. И когато нещата се променят, изгубваме центъра и се сриваме. Докато не научим, че щастието идва отвътре. Вторият голям урок е, че не може да се пристрастиш нито към щастието, нито към страданието. Те са като редуването на слънчев и мрачен ден, трябва да осъзнаеш преходността им. Последното ми шоу в Милано се казваше „Със затворени очи виждам щастието“ и ставаше въпрос именно за това състояние, в което си напълно независим от външни фактори. Трябва да се отърсиш от всякакви обвързвания и да намериш собствената си светлина. Но поне знам, че съществува.

Като артистка сте правили доста жестоки неща със собственото си тяло. Толкова съм стара, четиридесет години правя пърформанс. През 70-те години се радвах и на петима зрители. Започнах с доста екстремни експерименти, бях млада и откачена. Но с годините се промених и превърнах в моя цел не да извадя най-тъмните черти от човешкия характер, а напротив, да приповдигна човешкия дух. Преди работех повече на физическо ниво, сега наблягам на съзнанието. Но всички еволюираме. 40 години ми трябваха, за да науча какво представлява тялото, къде се крие духът, докъде се простира силата на съзнанието. Радвам се, че се получи така. Ако бях станала известна на 25 г., егото ми сигурно нямаше да го асимилира и щях да свърша след свръхдоза или нещо подобно.

След големия успех на „Животът и смъртта на Марина Абрамович“ възнамерявате ли да направите още нещо в този жанр? Още като започнахме, ми беше ясно, че няма да е като „Травиата“. Иначе обожавам Мария Калас и един от бъдещите ми проекти, за който досега никога не съм споменавала, е да претворя седем смърти от седем опери, продължаващи всяка по три минути, като използвам нейния глас. На сцената и в киното винаги искаме да видим естетически красива смърт, но когато по телевизията пускат страхотиите от новините, сменяме канала. А моята идея е да покажа паралелно фиктивната и истинската смърт. Ще си помислите, че съм вманиачена по смъртта, но не е ли странно, че не говорим за нея, все едно ще живеем вечно?

Защо решихте да напуснете Югославия? Тръгнах си през 1975 г., Тито още беше на власт, но не по политически причини, а защото абсолютно никой не разбираше моето изкуство. А и защото се влюбих в артиста Улай.

Какви са сега отношенията ви със Сърбия? Не се връщам често в Белград, особено след като майка ми почина преди три години. Сърбия никога не се е отнасяла добре с мен, не са показали нито една моя ретроспектива, не са издали и една книга за мен. Но от Черна гора, откъдето са родителите ми, след големи скандали ми се извиниха, сдобрихме се и сега работим по голям културен център, който кръстиха на мен.

Какви други планове имате? В момента много се интересувам как да възпитам зрителите си да гледат дълги творби пърформанс. В Милано поставихме „Методът Абрамович“, за която направихме в Бразилия предмети, на които можеш да стоиш прав, да седиш или да лежиш. Четири групи зрители на ден кандидатстват за участие в експеримента. Съгласяват се на дрескод, оставят телефони, часовници и подписват договор с мен за участие в продължение на два часа и половина. Така зрителите участват, други ги гледат и се получава една симбиоза, в която моето присъствие съвсем не е задължително. Вярвам, че единствено личното изживяване има достатъчно сила да те промени силно. Може да прочетеш велика книга, да видиш прекрасен филм, но това са преживяванията на други хора. Затова толкова ми се иска зрителите да усетят това, което аз усещам. Започвам създаването и на моя институт в Ню Йорк, смятам той да е моето наследство. Ще има тоалетни за жени, за мъже и за артисти, стъклена стая, зала за левитация, въобще всевъзможни начини да се експериментира с тялото, сетивата и съзнанието. Надявам се да сме готови за две години, но преди това трябва да събера 15 млн. долара, добре поне, че не е в евро. Никога не съм правила нещо подобно и нямам намерение да ходя на безкрайни вечери с богати хора. Ще се обърна най-вече към младите зрители и студенти, може да дарят пет долара. Хем да може човек да си го позволи, хем да знае, че има смисъл, защото после ще може да се възползва. Изкуството се превърна в стока и цените станаха недопустими за обикновените хора. Когато започнах, и през главата не ми е минавало, че някога ще продам нещо. Просто имах нужда да го правя, като дишането. Мечтая и за агенция за пърформанс артисти, подобна на тези за модели, но да предлага подходящите хора със специфични изисквания за това изкуство.

В Испания не остана модно списание, което да не ви снима във фотосесия. Кой би казал, че на 65 ще правя толкова много модни корици, страхотно се забавлявам! Отдавна обичам модата. В нея доста хора просто копират, но има и прекрасни таланти. Като „Ком де Гарсон“, често не ти хрумва, че може да облечеш дрехите им, но са невероятно красиви като скулптури. Обичам също Ямамото, а Исей Мияке говори дори за духа между тялото и дрехата. Наскоро с Рикардо Тиши, артистичния директор на „Живанши“, си купихме заедно къща на два етажа в Манхатън, още не сме се пренесли. Допаднахме си още когато се запознахме преди пет години. На 33 г. е и идва от дом с осем жени около него. За последната модна сесия ме попитаха какво искам да облека, казах им, че ще се снимам само ако ме облекат в космонавтски костюм, и те наистина намериха. Една от големите ми мечти е да бъда космонавт. Сега ми хрумва, че ако имам нов съпруг, не е лоша идея да е космонавт. Поне винаги го знаеш къде е!