Във Vivacom Art Hall благодарение на фондациите „Мусиз“ и „Америка за България“ беше открита изложба на един от най-значимите пърформанс артисти в света – Франк Уве Лайзипен – Улай, по-известен като „мъжът на Марина Абрамович“. 12-те години (1976–1988), в които Улай и Марина са любовници и съавтори и изследват партньорството си в поредица творби, ги превръщат според критиците в една от най-влиятелните креативни двойки в изкуството. Сред често цитираните им пърформанси е този, в който дишат уста в уста, вдишвайки издишаното от другия в продължение на 17 минути и припадат в безсъзнание. Или стоят завързани един за друг в продължение на 15 часа, а на 16-ия посетителите са допуснати, за да ги видят в сцени на ярост и агресия. Известен е и пърформансът, в който двамата стоят голи близо един срещу друг, а посетителите минават помежду им. Отношенията им преминават от бурна страст към продължителни съдебни битки. Миналата година Улай успя да осъди Абрамович за това, че е ползвала общите им проекти след раздялата им, без да го подписва.

Сега Улай е на 73 г. Пътува между Амстердам и Любляна, където живее със съпругата си словенка Лена Пислак, графичен дизайнер. По време на интервюто ни двамата са заедно в Амстердам за изследвания на Улай. От 2013 г., когато се излекува от рак, той е в ремисия. През 2013 г. излиза и документалният му филм „Проект Рак“, в който артистът разказва как се е справил с болестта.
Изложбата му в България „Аз Другият“ обхваща и творби, в които той се концентрира върху собственото си тяло, и други, представящи го през призмата на междуличностните отношения. Включва и дневници, рисунки, снимки от пътувания, звукозаписи, фотографии, пърформанси, анекдоти и афоризми.
Гласът на Улай е дълбок. Говори бавно, много концентрирано, обмисля всяка дума.

Изложбата ви у нас се казва „Аз Другият“. Какво ви прави различен от останалите?

Това, че вървя по своя път от почти 50 години. Около 25 от тях не бях сигурен накъде се движа и какво ще излезе от това, което правя. За мой късмет нещата се получиха, но и късметът е нещо, което не можеш да изтеглиш като печалба от лотарията. Идвам за първи път у вас и съм любопитен не да посетя музеи и изложби, а да почувствам, да помириша, да изследвам обикновения живот на българите, храната им, музиката, традициите и културните движения. И се надявам да интегрирам впечатленията си от София в мои творби.

Какво ви вдъхновява сега?

Това, че имам куче и джип за офроуд. С тях мога да изследвам Словения не като всички останали. Следя какво се случва в политиката, в геополитиката, екологията. Могат да ме вдъхновят и птиците на нашия балкон, и времето, към което съм много чувствителен. Надявам се времето в България да е хубаво. Тогава ще можете да имате повече изкуство от мен.

Има ли граници, които искате да прескочите?

Всеки сам създава своите граници. Моята е мисълта за рака, който ми откриха преди години. Оцелях не само благодарение на лекарите, на лекарствата, които са от огромно значение, но и благодарение на собственото ми отношение към това, което ми се случи, медитациите, алтернативните подходи, които използвах. Оказва се, че отново се появява подобна диагноза, но не желая да бъда болен. Усмихвам се въпреки нея и се чувствам добре.

Наричат ви дядото на пърформанса. Кое според вас превръща един пърформанс в изкуство?

Не знам. Аз правя пърформанси от 1973-1974 г. насам. В началото бяха тотално отхвърляни като изкуство. И все пак продължиха да съществуват. Терминът „пърформанс“ идва от английски и може да означава танц, музика, театър, дори ферарито може да е добър пърформанс, в смисъл на добро изпълнение. На мен тази дума първоначално ми прозвуча като перфорация. И идеята ми допадна, защото си помислих, че това изкуство ще перфорира стените на музеите и галериите, за да влезе животът в тях. В пърформансите винаги има кръв, живот, съществуване. Това беше много неудобно за късния модернизъм, който е ориентиран изцяло към естетиката... Но аз съм баща, не дядо на пърформанса. Имало е големи артисти и преди мен.