Когато виждам Александра, спонтанно възкликвам „Алекс, ти си друг човек, къде са ти бузите!“ Александра обаче няма не само бузи, няма и (почти) всички онези закръглености, които я правеха да изглежда... нека го кажа - голяма жена, въпреки всъщност далеч невисокия си ръст от 157 см... Възхитена от това внезапно станало по-дребно и напълно различно момиче пред мен, което ме гледа усмихнато, с по-големи и широко отворени очи, с бяло лице, в което чак сега забелязвам високите аристократични скули и плътни устни, нетърпеливо разпитвам как го е постигнала.
С уговорката, че не прави гладуване на плодове за първи път, но сега е било най-дълго, Александра споделя опита си.

„Храната за мен освен удоволствие е и социална дейност. Винаги съм обичала да събирам хора на храна – за мен да нахраниш човека е висша проява на любов. Да се лиша от тази радост беше най-голямото предизвикателство при това ми гладуване. Пак се виждах с приятелите си, но поръчвах цяло лято само диня и домати. Вече съм готова с трактат по въпроса за качеството им в софийските ресторанти. И така - три месеца. Но се оказа, че и с това се свиква...

Аз напълнях от дълготрайна хормонална терапия – повече от 10 години. Спрях я през 2013, но навиците и килограмите си останаха. Няколко пъти, докато пиех хормони и след това гладувах по системата на Лидия Ковачева, но за по един месец, включващ и захранването, резултатите бяха идентични – минус 10 кг и много скоро след това се връщах към стария си начин на хранене и килограми. Четох американски проучвания, според които има по-трайни резултати при рязко, а не при постепенно отслабване и при по-продължителен режим на гладуване. На мен точно това ми трябваше – бързи резултати и продължително гладуване, за да променя навиците си.

Когато си с наднормено тегло, ти си в затвор, присъствието ти е сведено до една роля – един вид дрехи, една прическа, роб си на един стайлинг, който не е твоят. Имам хубави колене и глезени, но бях навъртяла около тях едни гривни като на бебе. А обичам да съм с различен имидж – и с къса рокля, и с кубинки и кожено яке. Това обаче ми беше отнето за дълго време. Сега не мога да се нарадвам на гардероба си. Раздавам старите си дрехи, за да не ми хрумне, че мога отново да ги облека. Но имам и такива отпреди, в които все още не мога да се напъхам...

Налагаше се да го направя, не само защото не се харесвах. Аз съм свръх подвижна, а бях започнала да се движа все по-трудно, дишането ми беше тежко. Непрекъснато ми се спеше.
Наистина не се обичах такава, каквато бях. Благодарна съм на приятелите си, които са ми обяснявали, че няма значение как изглеждам. Но има, повярвайте ми. Животът наистина е едно общо впечатление и кой каквото и да казва, външността има значение. Към хората с наднормено тегло има едно презрително отношение, което никой не си признава, защото не е политически коректно, но то е налице. Знам за какво говоря. Не го казвам с горчивина или укор, просто го отбелязвам.

Пристъпих отново към плодолечението на Лидия Ковачева, тъй като бях убедена, че тази система при мен работи. Само че този път реших да карам на плодове не един месец, а по-дълго.
Първите три дни винаги са най-трудни. После спирам да изпитвам драстичен глад, постепенно свиквам... При последното ми гладуване за мен най-важното, освен конкретния резултат, беше да докажа на себе си, че мога да се лиша задълго от нещо, което ми доставя удоволствие. Аз съм силно състезателен тип и ме стимулират добрите резултати, а не провалите. Бях позабравила тръпката от това да се надбягваш със себе си. Сутрин се радвах на показанията на кантара като след спечелен мач по баскетбол, вечер си лягах със съзнанието, че съм спечелила още една битка.
След втория месец си направих контролни изследвания – хемоглобинът ми беше в норма, белтъкът – граничен, но лекарката ме успокои, че мога да продължа така още месец-два, стига да пия добавка за алкализиране на средата. Включих и калий и магнезий, за да не ми прескача сърцето.