Ако сте жена и се обаждате по телефон в Япония, трябва с тънко и мило гласче да кажете „моши моши“ – ало. Ако сте мъж – „моши моош“, с гърлен и леко провлечен глас. За предпочитане е да се поклоните, нищо че човекът отсреща не може да ви види. Да се покланяш и да подреждаш са сред първите неща, които японските деца научават в яслата. Юлияна Антонова, чиято книга „Моши моши, Япония“ (ИК Together) претърпя светкавичен ретираж 5 дена след появата й в книжарниците, го знае от личен опит.

Внукът й Джейми, който сега е на 2 години, редовно подрежда своите и нейните обувки в антрето „по конец“, а в токийската си детска ясла се забавлява да събира нарочно разхвърляни от учителките пъстроцветни хартиени „боклуци“ в кош. И се кланя, разбира се.

Юлияна вярва, че Господ е събирач. Той я среща с първия й съпруг, японец, на международна конференция във Варна, където тя е преводачка, събира я и с втория й съпруг, също японец, когото среща в християнски храм в Токио. Събира я с Япония, като съпруга, като дипломат, като майка. В „Моши моши, Япония“ тя описва лица и случки от всекидневния живот на островната държава, които са толкова изумителни, че само подхранват убеждението на останалата част от света, че там, където изгрява Слънцето, живеят извънземните.

Запознанство и бързо влюбване 

За първи път отидох в Япония година преди да се роди синът ми Кейджу, той е на 34 сега. Дотогава не бях излизала извън България, дори в социалистическите страни, въпреки че съм германист с втори език английски. Заминах със съпруга ми, с когото се оженихме в България, за да се запозная с роднините му. Фамилията му ме посрещна прекрасно. Не преживях културен шок, въпреки че излизах за първи път навън, въпреки небостъргачите, спортните коли, прекрасните паркове, луминесцентните осветления, рекламите, невероятните дрехи и хора. С хубавото се свиква за минути. Аклиматизирах се веднага. След това много пъти отивах на гости. През 1994 г. кандидатствах във Външно министерство, приеха ме на работа, малко по-късно се освободи място в посолството в Япония и заминах като културен аташе. Така започна работата ми като дипломат, имам три мандата в Япония.
Японците не са извънземни, а съвсем реални хора. Те са близо 127 милиона, но при тях няма блъсканица, настъпване. Ако се случи, веднага ще се извинят. И то нееднократно. Случвало ми се е, както се разхождам по улицата, да се загледам в прекрасните витрини и да бутна или настъпя някоя жена или мъж. Те започват да се извиняват. И се кланят. Един ден това се случи с моя приятелка. Казвам й – аз трябва да ти се извиня, аз те настъпих. А тя ми обясни, че се извинява заради неудобството, което ми е причинил недостатъчно широкият японски тротоар.

Семейни връзки

След 13 години брак с първия ми съпруг, бащата на сина ми Кейджу, се разделихме, защото не ми позволяваше да работя, а аз не съм човек, който може да седи вкъщи. Но той е толкова влюбен в България, че когато почина мама, каза, че иска да бъде погребан на същото място. Сега имам втори брак с Такаши Мурата, прекрасен съпруг, християнин, много хубав мъж, по-млад от мен, безкрайно добър, щедър, внимателен, любезен, образован, всичко, което може да си пожелае жената. С него се запознахме благодарение на моя приятелка, джаз пианистка, японка, омъжена за швед. Веднъж тя ме покани да я придружа на църква. До нея вървеше един мъж. Аз по закон съм в черно, това е любимият ми цвят. Тогава беше първият случай от много години да се облека в бял панталон, бяла копринена риза и бели гуменки. Мъжът ми после ми призна: видях те и си казах – това е ангел. Влюбил се. Виждахме се от време на време в църквата, у тази моя приятелка. И след около година и половина той ми предложи да се оженим. Скромна сватба, с най-добрите ми приятели.

Имаме вече 10 години щастлив брак. С настоящия ми съпруг посрещнахме бившия. Имам и снимка. Настоящият го обгрижи, сервира му, двамата отидоха на спорт, на джогинг, държаха се изключително внимателно и любезно един към друг и непрекъснато ми се радваха – о, тя е прекрасна, тя е неотразима, тя е гений.