Излязоха две книги с близка тематика – за отношението между фолклор и православие, за изконно българското като спасение на човешката и народна душа. Това са „Стопанката на Господ” от Розмари Де Мео, „Наричане” ЕООД и „Бабо, разкажи ми спомен” от Ивинела Самуилова, ИК „Хермес”.

И при двете имаме жени в криза - било то умора от градската баналност и вкопченост в материалното, или депресия - които отиват на село, откриват Специалната Баба (ще я наричам за кратко СБ), тя им отваря очите за красотата на българския фолклор и за народната мъдрост, и след края на духовното си пътешествие се връщат в града, където разпръскват новополученото знание. Героинята на Розмари Де Мео работи със зависими от алкохол и наркотици хора. Героинята на Ивинела Самуилова е обогатила доводите си срещу чуждопоклонниците и проводниците на безродността в НПО-тата. И двете героини имат тетрадки, в които пишат, докато са на село. Помагат на СБ като садят арпаджик, пасат кози, косят. Описват с възхищение забравени български обичаи, възхваляват мъдростта на стария бит и нрави в противовес на съвременното бездушие. Говорят за корени, особено при Розмари Де Мео мотивът за корена е силно разработен. Жалят за погубването на българския език, в който чуждата дума талант е изместил нашата си дарба, характерът - нрава, фолклорът - народността, негативните енергии - злите сили („Стопанката на Господ”).

Героинята на Розмари Де Мео е силно автобиографичен образ. В интервюта авторката многократно е разказвала историята си – българка с италиански корени, която се омъжва за италианец, заживява при него и изпада в криза на идентичността и депресия. Връща се в България, където в едно село открива корените си, научава се от СБ да нарича и използва наученото в живота си в града, води енергийни практики.

В следговора на книгата си Ивинела Самуилова подчертава, че нейната СБ – баба Жива, е измислен образ, но признава, че записвачката на фолклор, попиващата мъдрост от СБ, има реален прототип, като обяснява, че “това сме ние, повечето съвременни българи”, които трябва да избираме “дали ще останем в безумието на днешната криворазбрана цивилизация, или ще се върнем към духовните опори, завещани ни от предците...”

Най-слабото и при двете книги е точно тази нравоучителност и умилителност, втората е особено силна при “Бабо, разкажи ми спомен”. В живота и вярванията на някогашните българи съвсем не всичко е безспорно и прекрасно от гледна точка на съвременността, защото ние друга гледна точка нямаме, всички живеем тук и сега, включително двете авторки. Големият изследовател Димитър Маринов в базисната си книга „Народна вяра и религиозни народни обичаи” пише: „Като изучавах живота народен, аз срещнах един много скръбен факт, а именно, че нашият селянин, па и гражданин неохотно се отнася към банята; неохотно се къпе... Къпят бебето до 40 дни и после го изоставят. Къпят човека и когато умре... Значи и в двата случая къпят човека други, без той да знае. Къпят го и като младоженек по Ивановден, но и тогава насила го къпят други и той в много случаи се откупва.” Една от бабите на Ивинела Самуилова води героична борба срещу нужника у дома. „Ай, да й се не види цивилизацията! Аз лайно вкъщи не внсям и сопол в джоба не слагам.” А героят дядо Йордан я подкрепя: „Домът е свещено място! Като черква. Де си видяла кенеф у черква?” (Зачудих се къде ли се облекчават свещениците от централните софийски храмове, край които минавам всеки ден, но тъй като не съм ги виждала да оросяват градинките, по метода на изключването предположих, че все пак кенеф у черква има.) Срещу чумата едно време са се борили със заораване на селото, т.е. ограждането му с бразда, но дали е уместно Йорданка Фандъкова да го постанови като мярка за борба с грипната епидемия например? Има неща, които са в миналото и там трябва да си останат. Тъпото при нас е, че с изтласкването на обезземленото селско население към градовете през социализма, и стигмата на реакционна отживелица, която пада върху фолклора, традицията се къса. Селските обичаи в по-голямата си част не прекрачват прага на работническите жилища. Има жилави обреди като мъжкото хоро в Тунджа или кукерството, които изглеждат възкръснали през последните години, но те в голяма степен отговарят на съвременни градски нагласи като мъжкарството (да се отбележи, че го използвам вместо чуждиците мачовщина и бабаитлък), увлечението по странно изглеждащи фентъзи герои, желанието за изпитване на специални емоции и високо ниво на адреналин. И дори на феминизма – при кукерите вече има и жени, а жена да излезе кукер навремето е било немислимо под страх от експресен свършек на света.

Да се упрекват съвременните хора, че не живеят „по старому” и не почитат старите обичаи, е меко казано нелепо, все едно някой стар вануатец да упрекне младите, защото не вярват, че принц Филип е син на древен дух от близката планина (при населението в островната държава Вануату има следи от анимизъм – изключително древна религиозна форма, според която всеки предмет има душа, и там наистина съществува религиозното движение на принц Филип).

„Бабо, разкажи ми спомен” е написана от гледна точка на вярваща християнка, при която фолклор и източно православие милно вървят в крак. Нейната СБ е добра жена, която постоянно готви и шета. Лично мен изобилието от умалителни имена, употребявани особено в кулинарните моменти на книгата, ме изтощават много – бабата реже лучец, пържи мекички, търси да купи медец („да си купим каймица, че да ти опържа довечера кюфтенца...”), но това е масова тенденция в езика, хората се умиляват от храната, умилявайки се от себе си, вижте какво става в готварските програми като „Черешката на тортата”.