В „Стопанката на Господ” и героинята, и нейната СБ са по-дръпнати, там отношенията между фолклор и религия са по-скоро драматични, като православието е привиждано като ограничаващо същността на волния фолклорен човек, като присвояващо мъдростта му за организационните си цели. Говори се за 10-те божи заповеди като зает и изкривен вариант на „11-те народни повели”.

В отношението и на двете авторки към българския фолклор я има радостната приповдигнатост на новопосветения, която им е попречила да забележат, че колкото и да е прекрасен, той не е някакво световно изключение. Вярно е, че до 1944 г. е бил запазена и действаща система, за което донякъде можем да благодарим на турското робство. Известен факт е, че изолираните и периферни територии – а България е такава по отношение на развиващата се в Европа градска култура – запазват по-дълго древни обичаи и форми на езика. В малки села в Родопите с ушите си съм чувала старинното тройно членуване според отдалечеността на обекта – жабана и жабаса (днес казваме просто жабата, без да ни интересува колко е далече тя). Де Мео говори за думата „баба” и прабългарската й етимология, но забравя, че думата я има и в останалите славянски езици, както и в балтийските, с които някога сме образували езикова общност – балто-славянската. Каквито и Авитохоли да ни тресат, българският език е славянски. Нестинарството също не е само български патент. Чудесната бургаска писателка Керана Ангелова в книгата си „Вътрешна стая“ говори за нестинари, които излизат главно от гръцките села в Странджа. Вярното е, че сме запазили обичая по-дълго и през соца дори го превърнахме в балкантуристка атракция. А това, което се случва днес на събори в странджанските села като Бродилово и Граматиково, е не особено качествено шоу – там има една група, която гастролира от събор на събор и изнася представления на тема нестинарство. Не мога да го определя по друг начин.

„Стопанката на Господ” е книга, заредена със страст, естествен бестселър, лично аз си купих нейното пето преиздание. „Бабо, разкажи ми спомен” не успях да дочета, но я виждах по витрините на книжарниците, така че може би също се търси. И в двете има силни и симпатични образи на особняци, на хора с чепат характер и мислене, с които наистина е пълно по селата. И от двете желаещите могат да научат много за селския фолклор и бит. Очевидно е, че те изразяват тенденция, заедно с масовото посещение на курсове по народни танци. В свят на уеднаквяване имаме нужда да се почувстваме различни, магични, надарени със знание извън уморяващата логика на компютърните програми, искат ни се чудеса под звездите на Еньовден, а не ден след ден в офиса, искаме да ни говорят за прекрасните ни души и да полеят с мълчана вода болките ни. Искаме някоя СБ да ни хване за ръка и къде со кротце, къде со благо, къде со малко кютек, да ни спаси от страха от все по-сложния и бърз свят около нас.

И накрая искам да кажа нещо за моята СБ – преподавателката ми по славянски фолклор в Софийския университет Антонина Афанасиева, лека й пръст. Неслучайно прозвището й беше Бабушка. Тя ни научи да разгадаваме матриците на фолклорното мислене, заради нея четяхме „вълшебните приказки” на Проп и „Златната клонка” на Фрейзър и научихме вовеки какво е хомеопатична и контагьозна магия, тя ни пращаше на фолклорни експедиции, където освен че много се пиеше, имаше и много срещи със СБ, които не говореха с умалителни форми на живота, тя ни подготвяше за титаничните научни сблъсъци с колегите от Великотърновския университет по време на студентските фолклорни конференции (Асен Кирин, където и да си по света, благословен да е умът ти!). Тя имаше една любима притча, леко нецензурна, сръбска, защото самата Бабушка беше със смесен произход, в който имаше и сръбска намеса. Притчата се казваше „Каквото баба прави, все е хубаво”.

НА ФОКУС
Образът на черния козел в „Стопанката на Господ“ е попадение. Козелът е специално животно и във фолклора, и в религията, чепатият му характер го сближава с Дявола. Вещиците яздят козел, когато имат технически проблем с метлите си. Въпросът е какво прави този приятел при баба Магда, една от трите баби наречници в книгата и най-важната от тях? Ами съвсем на мястото си е до вещата, знаещата баба и само тя може да каже: „Господи, чумо проклета, връщай се тука, че ще ти скърша кокалите.“ Защото само тя с нейното вещерско чувство за хумор може да нарече козела си Господ.