„Това е само краят на света”: В капана на семейството

От днес в избрани кина.

Ирина Иванова 03 февруари 2017

С дебютния си филм „Аз убих майка си” (2009) 20-годишният тогава Ксавие Долан спечели две награди от Петнайсетдневката на режисьорите на фестивала в Кан. Пет години по-късно, с третия си режисьорски проект „Мами” детето-чудо вече взе „Златна палма” на същия фестивал, споделяйки я със самия Жан-Люк Годар и неговия филм „Сбогом на езика”. Видеото, което засне за сингъла на Адел „Hеllo” бе гледано 27 милиона пъти за 24 часа. Най-новият му филм „Това е само краят на света” („It’s Only The End Of The World”) поляризира мненията на критиката, но въпреки това грабна Голямата награда на журито на миналогодишния Кан и в този случай моя милост е на страната на журито.

„Това е само краят на света” е петзвездна европейска кинотворба - във всякакъв смисъл. Дори в буквален, защото филмът събира „под един покрив” пет истински звезди – френската икона Натали Бай („Американска нощ” на Франсоа Трюфо), една от най-големите актриси днес Марион Котияр, младата дива Леа Сейду (последното засега момиче на Джеймс Бонд от филма „Спектър”, 2014 г.), Венсан Касел и... самият Ксавие Долан, разбира се, който е режисьор, актьор, сценарист, продуцент, монтажист и т.н. И който до този момент е участвал 5 пъти на фестивала в Кан и дори е бил член на журито, едва 26-годишен при това.

„Ужасното дете на европейското кино”, както обичат да наричат Долан, пише сценария по едноименната автобиографична пиеса на известния писател и драматург Жан-Люк Лагарс, починал от СПИН през 1995 г. на 38-годишна възраст и превърнал се постмортем в звезда в родната си Франция. Филмът не е особено зависим от сюжета си, затова ще ви разкажа малко за него. Все още млад, но вече успял и известен писател, Луи (Гаспар Юлиел) се завръща при семейството си, в родния си град, след 12-годишно отсъствие, за да им каже, че... е смъртно болен и ще умре. Срещата е неловка и напрегната, годините на раздяла изведнъж придобиват особена тежест и сила, а спомените, които нахлуват, без никой да ги е викал, правят всичко още по-трудно. Луи изпитва вина, че си е тръгнал, че се е променил, а близките му - че са останали и че са си същите. Отчуждението, настанило се между тях, е чудовищно, непреодолимо.

Семейството като капан – познато ви звучи, нали? Ще се срещнете с Антоан (Венсан Касел), брата на Луи – обикновен работник, събирал през годините адски гняв и ревност, заради успехите на брат си. Прилича на разярено отровно земноводно Касел и прави една от най-добрите роли в кариерата си. Ще срещнете и Катрин (Марион Котияр), жената на Антоан – единственият човек, който не е от семейството и който до този момент Луи не е виждал. Изключителна Марион Котияр отново – бъбрива, но с мълчаливи, тревожни, наблюдаващи очи. Ще срещнете и по-малката сестра Сюзан (Леа Сейду) – аутсайдер, с объркан живот и проблеми с наркотиците, която безнадеждно мечтае също като Луи да избяга далеч, ама много далеч от тук, но не пртежава талант, на чийто криле да отлети. Ще срещнете и кралицата – майка (Натали Бай) – крещящо елегантна (оказва се, че май е възможно), отрупана с всевъзможни бижута, мъдра и луда едновременно. Почти през цялото време тя готви и майчините й ръце с екстравагантен маникюр са вечно в досег с някаква храна. За Ксавие Долан – поне така е в трите му най-известни до този момент филми – майката е също толкова важна, колкото е и за един Алмодовар например. По различен начин, но със същата власт нейната фигура се налага във филмите му.

„Това е само краят на света” е заснет изцяло в едри планове. 90% от филмовото време са едри планове - говорещи глави и очи, дори повече очи. Понякога лицата са снимани брутално фронтално, друг път от леко долен или горен ракурс, което ги деформира мъничко, едва забележимо. Такива кадри обича Жан-Пиер Жьоне („Невероятната съдба на Амели Пулен”, „Деликатесен”, къде изчезна Жьоне, между другото?). Изключително обсебваща камера, която те въвлича във водовъртежа от хора, истории и животи и те поставя на един дъх разстояние от тях. Много е интензивно въздействието на едрите планове в тази и без това камерна драма, затворена зад стените на един дом.

Влюбена съм в началната сцена на филма, в която Луи пътува в самолета към дома си и едни детски ръце – най-вероятно на седящото зад него немирно дете – закриват очите му. Долан неслучайно е използвал точно този кадър за плаката на филма си. Детето, което затваря очите на възрастния и го кара да навлезе в себе си, да си припомни онова, което е било. Обожавам и монолога на Натали Бай в бараката, където двамата се срещат насаме. „Не те разбирам, но те обичам – запомни това” – казва майката на сина си. "Не те разбирам, но те обичам!" – каква реплика само!

Всичко за семейството има в този филм на Ксавие Долан. Не че това не важи и за филмите на Ингмар Бергман, но изказано от друг човек, с друга чувствителност, в друго време и на друга възраст е различно. Това е и което най-силно ме поразява във филма – изключителната дълбочина, с която този млад режисьор разглежда семейството и силите на привличане и отблъскване, действащи в него.

Впечатляващо! Гледайте!

 

 

 

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР