С дебютния си филм „Аз убих майка си” (2009) 20-годишният тогава канадец Ксавие Долан спечели две награди от Петнайсетдневката на режисьорите на фестивала в Кан. Пет години по-късно, с третия си режисьорски проект „Мами” Долан получи номинация за „Златна палма” на същия фестивал и сподели Наградата на журито със самия Жан-Люк Годар и неговия филм „Сбогом на езика”. Видеото, което засне за сингъла на Адел „Hеllo” бе гледано 27 милиона пъти за 24 часа. Най-новият му филм „Това е само краят на света” („It’s Only The End Of The World”) поляризира мненията на критиката, но въпреки това грабна Голямата награда на журито на миналогодишния Кан и в този случай моя милост е на страната на журито.

„Това е само краят на света” е петзвездна европейска кинотворба - във всякакъв смисъл. Дори в буквален, защото филмът събира „под един покрив” пет истински звезди – френската икона Натали Бай („Американска нощ” на Франсоа Трюфо), една от най-големите актриси днес Марион Котияр, младата дива Леа Сейду (последното засега момиче на Джеймс Бонд от филма „Спектър”, 2014 г.), Венсан Касел и... самият Ксавие Долан, разбира се, който е режисьор, актьор, сценарист, продуцент, монтажист и т.н. И който до този момент е участвал 5 пъти на фестивала в Кан и дори е бил член на журито, едва 26-годишен при това.

„Ужасното дете на европейското кино”, както обичат да наричат Долан, пише сценария по едноименната автобиографична пиеса на известния писател и драматург Жан-Люк Лагарс, починал от СПИН през 1995 г. на 38-годишна възраст и превърнал се постмортем в звезда в родната си Франция. Филмът не е особено зависим от сюжета си, затова ще ви разкажа малко за него. Все още млад, но вече успял и известен писател, Луи (Гаспар Юлиел) се завръща при семейството си, в родния си град, след 12-годишно отсъствие, за да им каже, че... е смъртно болен и ще умре. Срещата е неловка и напрегната, годините на раздяла изведнъж придобиват особена тежест и сила, а спомените, които нахлуват, без никой да ги е викал, правят всичко още по-трудно. Луи изпитва вина, че си е тръгнал, че се е променил, а близките му - че са останали и че са си същите. Отчуждението, настанило се между тях, е чудовищно, непреодолимо.

Семейството като капан – познато ви звучи, нали? Ще се срещнете с Антоан (Венсан Касел), брата на Луи – обикновен работник, събирал през годините адски гняв и ревност, заради успехите на брат си. Прилича на разярено отровно земноводно Касел и прави една от най-добрите роли в кариерата си. Ще срещнете и Катрин (Марион Котияр), жената на Антоан – единственият човек, който не е от семейството и който до този момент Луи не е виждал. Изключителна Марион Котияр отново – бъбрива, но с мълчаливи, тревожни, наблюдаващи очи. Ще срещнете и по-малката сестра Сюзан (Леа Сейду) – аутсайдер, с объркан живот и проблеми с наркотиците, която безнадеждно мечтае също като Луи да избяга далеч, ама много далеч от тук, но не пртежава талант, на чийто криле да отлети. Ще срещнете и кралицата – майка (Натали Бай) – крещящо елегантна (оказва се, че май е възможно), отрупана с всевъзможни бижута, мъдра и луда едновременно. Почти през цялото време тя готви и майчините й ръце с екстравагантен маникюр са вечно в досег с някаква храна. За Ксавие Долан – поне така е в трите му най-известни до този момент филми – майката е също толкова важна, колкото е и за един Алмодовар например. По различен начин, но със същата власт нейната фигура се налага във филмите му.

„Това е само краят на света” е заснет изцяло в едри планове. 90% от филмовото време са едри планове - говорещи глави и очи, дори повече очи. Понякога лицата са снимани брутално фронтално, друг път от леко долен или горен ракурс, което ги деформира мъничко, едва забележимо. Обсебваща камера, която те въвлича във водовъртежа от хора, истории и животи и те поставя на един дъх разстояние от тях. Много е интензивно въздействието на едрите планове в тази и без това камерна драма, затворена зад стените на един дом.

Влюбена съм в началната сцена на филма, в която Луи пътува в самолета към дома си и едни детски ръце – най-вероятно на седящото зад него немирно дете – закриват очите му. Долан неслучайно е използвал точно този кадър за плаката на филма си. Детето, което затваря очите на възрастния и го кара да навлезе в себе си, да си припомни онова, което е било. Обожавам и монолога на Натали Бай в бараката, където двамата се срещат насаме. „Не те разбирам, но те обичам – запомни това” – казва майката на сина си. "Не те разбирам, но те обичам!" – каква реплика само!

Всичко за семейството има в този филм на Ксавие Долан. Не че това не важи и за филмите на Ингмар Бергман например, но изказано от друг човек, с друга чувствителност, в друго време и на друга възраст е различно. Това е и което най-силно ме поразява във филма – изключителната дълбочина, с която този млад режисьор разглежда семейството и силите на привличане и отблъскване, действащи в него.

Впечатляващо! Гледайте!