Гари Рос може и да не е най-известният режисьор и сценарист в света, но все пак има зад гърба си 4 номинации за Оскар (предимно за сценарии) и един много успешен блокбастър – първият „Игрите на глада” (2012). Спомням си, че когато гледах „Игрите...” ми направи впечатление вещото, умело занаятчийство, с което е овладяно това свръхзрелище и ето че сега, в „Свободният щат”, отново забелязвам същото - обиграна режисьорска ръка, която знае какво прави и е много точна, много сигурна. Може би липсват поривът, полетът, особеното чувство за вътрешна свобода, така характерни за големия талант, но пък се усеща владеенето на занаята, стабилността и увереността, с които е построен филмът. В американското кино има доста режисьори като Гари Рос. Много от тях никога не успяват да си спечелят звезден статут, но именно те са здравата основа, върху която е изграден целият Холивуд.

В „Свободният щат” Матю Макконъхи е в ролята на фермера Нютън Найт, който отказва да се бие в Гражданската война и заедно с група избягали роби започва да води своя партизанска война, криейки се в блатата на Луизиана. Неговата истина е, че не иска да умира на фронта само защото богатите плантатори на всяка цена трябва да запазят огромните си плантации за памук и многобройните си роби, без чийто безплатен труд тези плантации не биха могли да съществуват. Нютън Найт и хората му не само успяват да си отвоюват определена територия, в която налагат собствените си правила, но самият Найт дори се жени за цветнокожа, бивша робиня и има дете от нея, което е скандално за времето си.

Действието на филма се развива в два времеви пласта – по време на Гражданската война, тоест 60-те години на 19-и век, и 80 години по-късно, когато както става ясно расовата дискриминация продължава да си съществува с пълна сила. Епическият размах на повествованието се допълва и от трети пласт, чисто визуален – черно-бели кадри, наподобяващи документални фотографии, направени на бойното поле. Така, въпреки че филмът е разказ за един човек и неговото място в картината на голямото историческо събитие, зрителят получава пълнокръвно усещане за разгръщане във времето и пространството, което е така необходимо за епоса.

И понеже Нютън Найт е нещо като фолклорен герой, целият филм е решен в особения ритъм на дълбокия американски Юг – лепкав, леко провлачен, муден, с една дума - блус. Въпреки че става въпрос за война, сражения и т.н. модерната екшън стилистика, с която възприятията ни са свикнали е напълно забравена, както и съответният й монтаж. Забравете за екшъна, той не е акцент в този филм. „Свободният щат” е по-скоро старомоден филм за една война и един герой, но направен без традиционния за този тип филми патос, което е сред най-големите му достойнства. (Ако Клинт Истууд например беше режисьор на филма, със сигурност щеше да го направи с по-голям апломб.) Матю Макконъхи напълно се е подчинил на зададения от режисьора тон и е точно такъв какъвто трябва да бъде, макар че – за да сме честни – не ни оставя без дъх.

Последното, между другото, важи и за филма като цяло.

И да не забравя - в „Свободният щат” участва и Махершала Али (в ролята на избягалия роб Мойсей), номиниран тази година за Оскар за поддържаща мъжка роля във филма „Лунна светлина”.

* изразът the blues, т.е. блус идва от the blue devils, от английски "сините дяволи", духове на меланхолията, тъгата и депресията, които вдъхновяват този музикален стил, роден сред цветнокожото население на американския Юг