Новата книга на Фредрик Бакман „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“ е лично преживяна история за дългото сбогуване с близък човек, който постепенно губи паметта си. Познавайки предишните книги на шведския писател – неговата „Човек на име Уве“ е в десетката на най-продаваните e-книги в Амазон за 2016 година, може да очакваме написана с особена топлота и хумор история. В книжарниците до броени дни

Очакваната книга на Фредрик Бакман „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“ е като топъл шал, с който да се увиете в някой особено студен ден. Това е любовно писмо и бавно прощаване между един мъж и неговия внук, между един баща и неговото момче.

Бакман признава, че е написал тази тъничка книга за себе си, за да може да преодолее болката от постепенната загуба на паметта на хора, които обича. „Ето я – пише той - приказката за страха и любовта, които през повечето време крачат редом, ръка за ръка. Приказка най-вече за самото време. Докато все още разполагаме с него.“

Корицата и чудесните илюстрации в книгата са направени от Дамян Дамянов, преводът от шведски е на Любомир Гиздов.

откъс от новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг” от Фредрик Бакман, ИК „Сиела“

В края на един живот има болница, в която някой е опънал зелена палатка насред стаята.

В нея се събужда човек. Задъхан и изплашен е, не знае къде се намира. До него седи млад мъж, който прошепва:

– Не се страхувай.

И това ако не е най-хубавата възраст, мисли си стар мъж, щом поглежда внука си. Тогава, когато едно момче е достатъчно голямо, че да разбира как работи светът, но и достатъчно младо, че да отказва да го приеме. Стъпалата на Ноа не докосват земята, когато провесва крака от ръба на пейката, но главата му достига космоса, защото още не е живял толкова дълго, че да позволи на хората да закотвят мислите му за земята. До него седи дядо му, който е нечувано, нечувано стар, разбира се. Толкова стар, че хората вече са се отказали да му натякват да се държи като възрастен. Толкова стар, че вече е твърде късно да порасне.

Тази възраст също не е толкова лоша.

Ноа примигва тежко и сънено към изгрева отвъд площада, където се намира пейката. Не иска да признае пред дядо, че не знае къде са, защото това е тяхната игра: Ноа затваря очи, а дядо го отвежда някъде, където никога не са ходили. Понякога момчето трябва здраво, здраво да стиска очи, докато с дядо сменят четири автобуса в града. Друг път пък дядо го отвежда право в гората зад къщата до езерото. Понякога излизат с лодката и често плават толкова дълго, че Ноа заспива, а когато се отдалечат достатъчно, дядо прошепва „отвори очи“ и Ноа получава карта, компас и задачата да изчисли как да се върнат обратно. Дядо винаги е сигурен, че той ще се справи, защото има две неща, в които вярва непоклатимо: математиката и Ноа.

Когато дядо бил млад, група учени измислили как да пратят трима души на Луната. Именно математиката ги отвела дотам и обратно. Цифрите винаги помагат на човек да намери обратния път.