Фредрик Бакман е от бандата шведски магьосници начело с Астрид Линдгрен, от която всички искаме да бъдем част. Светът през техните очи е учудващо интересно и някак топло място, в което никой не е достатъчно пораснал и сериозен, дори да е човек в калъф като героинята на последния преведен на български роман на Бакман „Брит-Мари беше тук“ (ИК „Сиела“). Никой не е само добър или само лош, глупав или умен, само сресан и чудесен, или разрошен и самотен. Точно както е в живота.
Влюбихме се в ненатрапчивата мъдрост и хумора на Бакман от „Човек на име Уве“, чувството укрепна с „Баба праща поздрави и се извинява“ и още ни държи! Фредрик Бакман по традиция не допуска патос, но безотказно инжектира емоция.

На една определена възраст почти всички въпроси, които човек си задава, се въртят около едно и също: как се живее животът?
Ако човек стисне очи достатъчно здраво и дълго, може да си спомни почти всичко, което го е правило щастлив. Брит-Мари си спомня уханието на майчината кожа, когато беше на пет години и двете се втурнаха, смеейки се, в един вход, когато внезапно ги заваля дъжд. Спомня си хладния нос на баща си, допрян до бузата й. Грапавата утеха, която й носеше лапата на едно плюшено животно, което тя отказваше да даде за пране. Шума на вълните, когато със сестра й се промъкнаха по скалите по време на последната им почивка до морето. Аплодисментите в един театър. Косата на сестра си, развята от вятъра, докато двете вървят безгрижно по улицата.
Какво друго? Кога е била щастлива? Има няколко такива момента. Звукът от ключ, търсещ ключалката. Сърцето на Кент, туптящо под дланта й, докато той спи. Детски смях. Вятър на балкона. Мирис на лалета. Първото влюбване. Първата целувка.

Няколко мига. Един човек, който и да е, получава толкова малко шансове да изживее някой от тези моменти. Да се откъсне от времето и да полети. Да обича нещо до полуда. Да експлодира от страст. Изпитваме това няколко пъти като деца, може би, поне тези от нас, които имат тази възможност. Но след това? Колко пъти ни се случва да не сме на себе си? Колко пъти ни обземат толкова чисти и силни чувства, че да почнем да ликуваме шумно и без свян? Колко шанса имаме да бъдем благословени със загуба на памет поради твърде силни емоции?

Всяка страст е детинска. Банална и наивна. Страстта не се научава, тя е инстинктивна и всепоглъщаща. Преобръща ни. Отнася ни като вълна. Всички човешки чувства са земни, но страстта е космическа. Затова е ценна, не защото ни дава нещо, а защото изисква от нас да рискуваме. Да рискуваме да подроним собственото си достойнство и да предизвикваме неразбиране и снизходително поклащане на глава от страна на останалите.