Откривам улицата и свободата, но така и не забелязвам присъствието на Сталин и на милиционерите, арестите, страха в очите на хората и празните рафтове на магазините. Предполагам, че моите родители ме държат настрана от тези неща, че все още успяват да го правят. Във всеки случай, никога не говорят пред децата си за положението в страната. Доколкото е възможно, сега осъзнавам това, те полагат усилия да водят нормален живот и се стараят да ни дадат всичко, което предоставя животът. Така откривам театъра. Българският куклен театър има големи традиции. Никъде другаде не съм виждала такива детски представления на народни приказки и легенди, с изумителни декори и костюми, с невероятно осветление и фантастични песни. Трийсет години по-късно, когато поставях първите си хореографски спектакли, си припомних онези мигове на омая и възхищение. Приятно ми е да мисля, че артистичното ми призвание се е родило от българския театър, малко преди да хлопне вратата на вълшебния свят на детството.

За мен вълшебствата на заобикалящия ме свят изчезват внезапно с появата вкъщи на една мрачна двойка и на един дебел мъж с тъжна физиономия. Не мога да кажа кога точно пристигнаха, но ми се струваше, че запълват цялото пространство. Двойката се настани в хола, където нямаме право да влизаме, дебелият мъж в нашата стая, а ние с Еди отново спим заедно с мама и татко.

И тримата говорят български, но двойката идва от Москва. Мъжът е офицер, той е дълъг и блед, гърдите му са окичени с ордени. Той силно тропа с токовете на черните си ботуши и постоянно го чуваме да се разхожда напред-назад в бившия ни хол. Жена му е екстравагантно същество с дълги мигли, начервени устни и ярко лакирани нокти. Носи черни копринени рокли и обувки с висок ток. Тя не ни забелязва, сякаш не съществуваме. За разлика от нея, дебелият мъж като че ли изпитва неудобство, че е тук, и понякога дори ми се усмихва.

„Те заемаха по-голямата част на апартамента, тази, която гледаше към канала – разказва мама пред камерата, закрепена върху тостера. – Ние бяхме изтикани в задната стая. Един ден, тъкмо излизах, мъжът и жената ми подхвърлиха: „Трябва да ни отстъпите и банята“. Аз отвърнах: „Не е възможно! Имаме малки деца, и ние трябва да се къпем. Защо не продължим да я използваме заедно?“. Отначало баща ти направо отказа, и без това се беше поболял от присъствието им у дома. Успях да го вразумя. „Жорж, сам виждаш в какво трудно време живеем, нищо няма да спечелим, ако им се противопоставим. По-добре да се съгласим с добро, за да запазим що-годе нормално съжителство.“

Настаняването на тези хора у дома сякаш изведнъж ми отваря очите – именно тогава откривам голямата бедност, в която е потънала София. Как бе успяла мама да я крие от мен толкова дълго? Ние ходехме винаги двете на пазар, държахме се за ръце и аз не поглеждах встрани. И ето, че изведнъж прогледнах. Вече виждам, че стоим два-три часа на опашка за сто грама олио, двайсет грама масло и три картофа. Виждам как се редим на друга опашка за парче черен хляб, малко брашно или за малеби – крем, полят със сироп от рози, последният десерт, който все още се намира на пазара. Преди петнайсет години, казвах си аз, мама е продавала всякакви изискани сладкиши в луксозната сладкарница на г-жа Берта, а сега сигурно е много тъжна, като вижда любимата си страна напълно разорена. Тя обаче запазва мълчание. Лъчезарното изражение, което не слиза от лицето ѝ, както и вечната ѝ елегантност ми подсказват, че не бива да се оплаквам. Виждам я на опашката как утешава някоя разплакана госпожа, как се усмихва на друга, как отстъпва реда си на някой възрастен или болен. Но и на нас ни е студено, цялото тяло ни боли от това тъпчене на място с часове.

И в училище нещата се променят. Някои сутрини трябва да бъдем с червената връзка на пионерската организация. За мама това, изглежда, е съвсем нормално и тя наглася връзката ми по най-добрия начин, после ме притиска до гърдите си и ме целува. Сега разбирам, че това ѝ е напомняло за нейните пет години, за мимолетната унгарска съветска република от 1919 година. И за нея всичко е било празник, преди да разбере, няколко години по-късно, че докато тя е ръкопляскала на червените знамена, самозвани съдилища са изпращали на смърт стотици невинни. Знае ли тя, че същото се случва от месеци и в България? Да, знае, разбира се, но печели време, за да спаси поне частица от детството ни.

И аз ръкопляскам, и аз играя на играта с бонбоните на чичо Сталин в двора на училището. Става дума за забавление, което учителите организират един път седмично. Събират ни и ни казват да се молим на добрия Господ да ни даде бонбони. Ние намираме подобна молитва за твърде странна, понеже нямаме навик да се молим в клас, но се стараем. В края на молитвата, изпълнени с надежда, вдигаме очи към небето, но оттам не падат никакви бонбони. Тогава учителите ни казват да се помолим на чичо Сталин и едва приключила молитвата, върху нас се изсипва дъжд от бонбони. Ние ръкопляскаме и се втурваме да ги събираме.

Чичо Сталин, за чието съществуване не подозирах допреди няколко месеца, е навсякъде: в училище, на улицата, в магазина. Независимо от бонбоните, които раздава, мустаците му и добродушната усмивка на селянин пораждат у мен противоречиви чувства, след като видях колко уплашено гледа мама, когато един ден стана дума за него. Тя попита татко дали е окачил портрета му на прозореца.

- Още не – отговори татко.

- Жорж, побързай, направи го! Нали знаеш…

Как само го погледна мама! Сякаш къщата щеше да падне на главите ни всеки момент.

- Извинявай, веднага ще го окача – успокои я татко.

На следващия ден, прибирайки се от училище, видях чичо Сталин на всички прозорци и зървайки го и на нашия, изпитах странно облекчение.