Сюжетна линия: Стивън Стрейндж (Бенедикт Къмбърбач) е гениален и арогантен до безобразие неврохирург. След като катастрофира – между другото, докато кара едно възхитително Lamborghini Huracan, което по неповторим начин подчертава неговата изключителност – той получава сериозно увреждане на ръцете и заминава за Катманду, за да търси лечение в източните практики. Там попада на когото трябва, а именно – Древната (Тилда Суинтън), и става супергерой и спасител-пазител на планетата от тъмни сили.

Все едно някакъв маниакален готвач разбърква с огромния си черпак казана със спецефектите и после най-безпардонно сипва ли сипва във филма на принципа „Да има там!” Прословутата фраза на Мечо Пух, която всеки цитира за щяло и нещяло, тук може адекватно да бъде перифразирана в „Колкото повече – толкова по-тъпо”.

Пълният хаос от ефекти – небостъргачи се движат по вертикалата и хоризонталата, въртят се сгради, разпадат се светове, космически дупки зейват, всеки пиксел от екрана бълва някакви светлини и цветове, всичко във фона се движи, трепти, ври и кипи, бълбука, деформира, трансформира и т.н.  - в началото радва окото и си казваш "Ехааа!" Много бързо обаче всичко това се изражда в тотален CGI кич. Всъщност още в онази част с паралелните вселени, през които Древната препраща Стрейндж при първата им среща. Както вероятно би казала самата Древна от филма „Да надскочиш целта не означава, че си я постигнал”.

Ясно е, че филмовият комикс живее и се храни от специалните ефекти и компютърно генерираната реалност, обаче както за всяко нещо и тук важи правилото, че дозата прави отровата. Дори не може да се каже просто, че създателите на филма са предозирали с ефекти. Те са пре-предозирали. Трябва да ги съдят за опит за убийство по непредпазливост. Убийство на собствения си филм имам предвид. Добре, сигурно преувеличавам, но малко. Пък и постстрейндж махмурлукът още ме държи.

На този фон Спасителят-пазител на филма наистина е Бенедикт Къмбърбач. Със силното си актьорско присъствие той е алфата и омегата на филма – харизматичното му лице, което не можеш да сбъркаш с ничие друго, е великолепно стилизирано с грима, брадата и посребрените слепоочия, а в арогантния блясък на очите му четеш ироничната фраза „Играл съм Хамлет, Стрейндж ли ще ми се опре!” Най-вероятно Къмбърбач дори не си го е и помислял това, но аз си го мислех, докато се опитвах да преглътна поредната порция кръгови бенгалски огньове, през които героите преминаваха от една вселена в друга. Тук трябва да се отдаде все пак дължимото на чувството за хумор, с което е гарниран филмът и което е най-вкусното нещо в него. Например това, че Стрейндж си прескачаше от едно измерение в друго от малката стаичка в болницата, където чистачите си държат метлите. И прекрасният персонаж на лудо влюбената в Стрейндж Кристин (Рейчъл Макадамс), която се мотае из филма сред всичките супергерои със суперспособности, облечена като някаква пепеляшка в зелената си лекарска униформа, и гледа своя герой със зяпнала уста, все едно е някакъв бог. Много готина малка роля.

Отдавна си мисля какъв забележителен екранен тандем биха били Бенедикт Къмбърбач и Тилда Суинтън. С извънземните си лица двамата сякаш са слезли в тази дигитална лудница направо от картините на някой ренесансов майстор.

Да, Къмбърбач и Суинтън – искам да ги гледам заедно в още филми. Сложете други двама актьори на тяхно място и „Доктор Стрейндж” ще е пълен аут. Тоест от всички ефекти в този „свръхефектиран” филм, най-добър си остава ефектът Къмбърбач-Суинтън.