„Тлъсти и бодливи, кактусите символизират чудесно цялата гнусота на растителния живот.“ Това, разбира се, е цитат от Мишел Уелбек, французина, когото толкова харесваме заради бруталната му откровеност и хумор, но който понякога прилича на тийнейджър, сърдит на целия свят, или на кактус, готов да убоде всеки околовръст.

Следащата седмица е добра за почитателите на Уелбек. „Факел експрес“ пуска на пазара книгата му „Лансароте и други текстове“ (2000), третата му книга с проза, в която се зараждат повечето от темите и идеите, развити по-късно в романите му.

Поет, есеист и фотограф, Мишел Уелбек (1958) e автор на романите „По-широко поле за борбата“ (1994), „Елементарните частици“ (1998), „Платформа“ (2001), „Възможност за остров“ (2005), „Карта и територия“ (2010), „Подчинение“ (2015).

Представяме ви откъс от 3 глава:

И ако трудно може да съперничи на Корфу и на Ибиса в раздела crazytechnoafternoons*, Лансароте може още по-малко да го стори – поради очевидни причини – в раздела „зелен туризъм“. Островът би могъл да играе с трета карта, а именно „културен туризъм“, по който страшно си падат мнозина пенсионирани преподаватели и други представители на третата възраст и средната класа. На един испански остров – при липсата на нощни барове – би могло да се очаква някоя идруга историческа останка (барокови манастири, средновековни крепости и т.н.). За нещастие, всички тези красиви нещаса били унищожени между 1730 и 1732 година от поредица невероятно мощни земетресения и вулканични изригвания. Тъй че сбогом на културния туризъм.

Имайки предвид твърде слабите му преимущества, не е никак чудно, че Лансароте е посещаван от една съмнителна популация, състояща се от англосаксонски пенсионери, придружени от призрачни норвежки туристи (чийто единствен смисъл в живота е да потвърдят легендата, според която „казват, че видели хорада се къпят през януари“). На какво ли не са наистина способни норвежците? Норвежците са прозрачни и изложени на слънце, умират почти моментално. След като измислили туризма на Лансароте още в началото на петдесетте години, те напуснали острова, намиращ се в крайния Юг на техните желания – както би се изразил Андре Бретон в някой от щастливите си дни. Обитателите му са запазили вълнуващ спомен от тях, за което свидетелстват менютата с почти изтрити от времето букви, съставени на норвежки език и стоварени на входа на ресторантите, пусти в повечето случаи. От тук нататък можем да се въздържим от споменаването на норвежците в този текст.

Същото не се отнася обаче за англичаните, нито за общия проблем, свързан с почивката на англичаните. Този проблем изобщо не възниква при германците (те отиват навсякъде, където има слънце), още по-малко при италианците (те отиват навсякъде, където има хубави дупета); що се отнася до французите, да не говорим за тях**. Сред европейците със средни или високи доходи единствено англичаните странно отсъстват от обичайните места за почивка. Едно внимателно, системно и проведено със значителни средства изследване ни предоставя наблюдения върху поведението им по време на летуване. Групирани в компактни дружини, те се насочват към най-невъзможните острови, отсъстващи от туристическите брошури на континента – като например Малта, Мадейра или именно Лансароте. Веднъж на място, те възпроизвеждат основните елементи на начина си на живот. Запитани за мотивите на избора си, те дават уклончиви отговори, на границата на тавтологията: „Идвам тук, защото бях тук и миналата година“. Явно е, че англичанинът не изпитва особен апетит към откривателството. И действително можете да констатирате на място, че не се интересува нито от архитектурата, нито от пейзажите, нито от каквото и да било друго. Ще го намерите привечер, след кратък престой на плажа, седнал пред странни аперитиви. Следователно присъствието на англичани във ваканционни зони не е никакъв признак за интереса на зоната, за красотата ѝ или за евентуалния ѝ туристически потенциал. Англичанинът отива на дадено място за почивка единствено защото е сигурен, че ще срещне там други англичани. В това той е пълна противоположност на французина, тщеславно същество, толкова влюбено в себе си, че срещата със сънародник в чужбина му е направо противна. В този смисъл Лансароте е дестинация, която можем да препоръчаме на французите. Особено можем да я препоръчаме на „френските херметични поети“, които ще разполагат с достатъчно време, за да съчинят там текстове от рода на:

Сянка,

сянка на сянката,

следи върху скалата.

Или повече в стил Гийвик***:

Камък,

малко камъче,

ти дишаш.

След като изясних случая с френския херметичен поет, мога да пристъпя към „обикновения френски турист“. Лишен от обичайния си „Пътеводител за стопаджията“, трябва да признаем, че обикновеният френски турист рискува да изпита много бързо всички признаци на дълбока скука. Това не би било изобщо пречка за англичанина, но тщеславно същество, французинът е също така нетърпелив и леконравен. Измислил трагично прочулия се „Пътеводител на стопаджията“, той е сътворил в по-щастливи времена и „Пътеводителят Мишлен“, който със своята находчива система от звездички създава за първи път условия за разграфяването на планетата въз основа на потенциала ѝ за развлечения.

Всъщност туристическите атракции на Лансароте са малобройни; те са две. Първата, малко на север от Гуатиса, е „Градината на кактуса“. Различни видове, подбрани заради отвратителната си морфология, са изложени край дълги алеи, павирани с вулканичен камък. Тлъсти и бодливи, кактусите символизират чудесно цялата гнусота на растителния живот – да не кажа повече. „Градината на кактуса“ е все пак не особено голяма; въпросът с посещението ѝ, поне за мен, може да бъде разрешен за по-малко от половин час, но бях избрал груповата екскурзия и се наложи да изчакаме един мустакат белгиец. Бях го забелязал в момента, в който бе впил поглед в един дебел моравочервен кактус във формата на кур, артистично посаден между два по-малки кактуса, които трябваше да представляват ташаците. Съсредоточеността му ме бе впечатлила – няма съмнение, че ставаше дума за любопитно явление, но то все пак не бе единственото. Други видове напомняха на снежинки, на заспал човек, на ибрик. Идеално приспособени към една безнадеждна естествена среда, кактусите водят впоследствие, ако може така да се каже, морфологично съществуване, без каквато и да е било принуда. Тъй като растат малко или повече сами, те не са задължени да се приспособяват към едно или друго растително образувание. Животинските хищници, така и така твърде малобройни, са поначало разколебани поради изобилието от бодли. Това отсъствие на селективен натиск им помага да развият без каквито и да е било комплекси разнообразие от смехотворни форми, достойни да забавляват туристите. Особено напомнянето на мъжки полов орган предизвиква неизменно очаквания ефект сред туристките италианки; но при мустакатия, който приличаше на белгиец, нещата бяха стигнали по-далеч – открих у него всички признаци на истинско омагьосване.

[[more:732] Втората туристическа атракция на Лансароте е по-обширна; тя е и гвоздеят на програмата. Това е Parque Nacional de Timanfaya. Названието „национален парк“ не бива да подлъгва: върху дванайсетте квадратни километра на резервата почти със сигурност няма да срещнете живо животно освен няколко камили, предназначени за туристическа експлоатация. В осигурения от хотела минибус аз се озовах до мустакатия. След няколко километра поехме по идеално прав път, минаващ през каменист хаос. Първата спирка за снимки беше предвидена преди входа към парка. На почти на един километър пред нас се разстилаше долина от черни скали с остри очертания, нямаше никакво растение, никакво насекомо. Непосредствено след това вулканите препречваха хоризонта с червените си склонове, на места почти бледолилави. Пейзажът не бе омекотен, моделиран от ерозията; беше абсолютно свиреп. Групата се смълча отново. До мен белгиецът, неподвижен в своята тениска с надпис University of California и белите си бермуди, изглеждаше обзет от смътно вълнение. „Мисля“ – каза той с едва доловим глас; после млъкна. Хвърлих му кос поглед. Внезапно смутен, той клекна, извади фотоапарата си от една чантичка и започна да развива зума, за да го замени с фиксиран обектив. Качих се обратно в минибуса, той ме последва на свой ред, предложих му да седне до прозореца, прие с готовност. Две германки с дънкови гащеризони се бяха осмелили да тръгнат по скалистата повърхност; напредваха трудно въпреки дебелите подметки на обувките „Патогас“. Шофьорът натисна клаксона няколко пъти, те се върнаха в колата, леко поклащайки се, две дебели елфи.

Остатъкът от екскурзията премина по същата схема. Пътят беше много точно трасиран, почти до сантиметър, между стените от остри скали на всеки километър имаше разчистена с булдозер площадка, за която предварително съобщаваше табелка с изобразен на нея фотоапарат с мях. Спирахме там; екскурзиантите, разпръснати върху няколкото квадратни метра асфалт, пускаха в действие фотоапаратите си. Съзнаващи нелепата според тях ситуация, произтичаща от едновременното им присъствие в това ограничено пространство, те опитваха да се разграничат чрез подбора на гледките. Постепенно в групата се зараждаше разбирателство.

* Щури техноследобеди (англ.). – Б. пр.

** И все пак нека припомним, че именно във Франция есъздаден „Пътеводител на стопаджията“ (за съжаление,днес достъпен единствено в испанското си издание),който – поради отстояване на „симпатяжки“ гледни точки (екологични, хуманитарни), препоръки за чудни местенца, призиви към „интелигентни“ пътешествия и къмсрещи с другия (разбери, преди да съдиш), почти френетично търсене на „автентичността“, която е явно напътда изчезне – успя да наложи нови норми в областта на

международната глупост. Лансароте, за успокоение начитателя, не е споменат в „Пътеводител настопаджията“. – Б. а.

*** Йожен Гийвик (1907–1997) – френски поет. – Б. пр.

Превод от френски Александра Велева