еми стоева Зимна нощ в гората. Пълнолуние. Температурата е -17 градуса и дърветата сякаш плуват в синкава мъгла. Тишината е толкова натрапчива, че дори само да въздъхнеш, ще се чуе на километри. Сръндакът се е заковал на мястото си и не трепва дори. Не трепва, защото вече е чул една въздишка. Следва изстрел и животното пада мъртво на земята. На около 70-80 метра от сцената на смъртта една жена въздъхва, този път с облекчение, и отмества окото си от оптическия мерник на своя мозберг. Добър изстрел!

Малко по-късно тя се качва на карета, теглена от два коня и се прибира в замъка, доволна от среднощния лов.

Може би десетина дни след гореописаната сцена, същата тази жена паркира любимия си джип насред градската джунгла и идва на среща с мен, облечена в брич и с високи ботуши за езда: "Всъщност имам много повече чифтове ловни ботуши, отколкото обикновени", казва ми тя. Доцент Емилия Стоева е оператор, преподавател в НАТФИЗ, автор на няколко книги и... странна птица. Професията й е по-скоро мъжка, хобито й - също. "Ловът е най-вълнуващата част от живота ми", държи да отбележи тя. Винаги е изключително елегантна в стил Жорж Санд - бели ризи, често с жабо, почти винаги панталон или джинси, сако и задължително много хубави обувки. Руса коса, сини очи, тих глас... Никога не бихте си помислили, че изобщо може да стреля, а какво остава да го прави за удоволствие.

Преди 14 години нейният приятел и колега Стилиян Къдрев, който снима ловни филми и се занимава с организиране на лов, кани Еми в екипа си. Тогава тя за пръв път посещава замъка на граф Гола в Полша - все още не като ловец, а само като оператор - и той пленява сърцето й завинаги. Построен през 1905 г., замъкът е ловен дом от 1968 г. - уютен, със старинна мебелировка, но в същото време много луксозен, с отлична кухня и превъзходно обслужване.

"Когато домакините разбраха, че съм постоянен гост, научиха как точно пия кафето си, как трябва да е изпечено месото за вечеря, с какво да е подправена салатата, как да са приготвени аспержите." Еми никога няма да забрави как при едно от посещенията си разбрала, че жената, която се грижила за нея от години, била в болница и на нейно място имало друга, която знаела до най-малки подробности вкусовете й - просто отишла в болницата и разпитала предишната камериерка. За да върне жеста, следващата година Еми вече общувала с персонала на родния им език, а не на английски.

"В района на замъка има много минерални извори и това е направило сръндаците в местността дегенерати. Рогата им не са с шест разклонения, както е при обикновените екземпляри, и са с много особен цвят - бели като корали или почти черни." Еми казва, че нейните най-ценни трофеи са лисица и сръндак, уникални не с красотата, а с грозотата си.

Преди три години, по време на лов, на Еми й се случва нещо доста неприятно. "Бях се прицелила в един сръндак и бях много развълнувана, защото животното бе застанало в добра позиция. Стрелях с мозберг, ловна карабина с оптичен мерник, при която е много важно окото ти да е на дистанция, защото при изстрела мерникът отскача. Само че аз от вълнение бях залепила окото си за него и когато стрелях, той ми разцепи веждата. Рукна кръв, извикахме помощ, но в полунощ в гората дойде единственият лекар в района - ветеринар. Отвори кутията си с инструменти, до един мръсни. Аз отказах, макар че бях цялата в кръв. Закараха ме до Вроцлав и там ме шиха, болката беше страшна, но за щастие не ослепях и дори не ми остана белег."

"Един от любимите ми начини на ловуване - разказва Еми, - е лов от чакало - къщичка от дърво на около пет до седем метра от земята, до която се качваш по стълба и чакаш животното да дойде. Преди това обаче няколко дни си слагал храна до чакалото, животното е свикнало да идва, за да яде. Тогава го отстрелваш. Но дори да не убиеш нищо, вътре в чакалото гори огън и е много романтично. Е, ако останеш сам, е и доста страшно. Веднъж човекът, който беше с мен, рани един глиган и излезе да го търси. Умрях от страх горе, защото най-много се страхувам от ранено животно, макар че в случая беше невъзможно да се качи на дървото.

Един глиган може да е ранен и да се е проснал така, че да изглежда мъртъв и въпреки това да събере последните си капки живот, да те нападне и да те убие - има такива случаи. Затова ме е страх, когато снимам - не можеш да държиш едновременно и камера, и оръжие..."

Според Еми най-труден е ловът на мечка и на благороден елен. Тя предпочита организирания лов в ловен дом - в България има 36-37 такива. При този лов се убиват предимно мъжките - хем са по-ценни като трофеи, защото са по-красиви, хем не застрашаваш популацията. Признава, че ловът по принцип е скъпо хоби. Екипировката е скъпа, оръжието, и, разбира се, самите трофеи.

Например огромен глиган струва 4000 лева, а красиви рога от благороден елен могат да струват 10 000 лева, мечките са най-скъпи, изисква се и специално разрешение за лова им, малко хора могат да си го позволят.

Съпругът на Еми Стоева - известният български оператор Георги Николов (заснел повечето филми на режисьора Иван Ничев) е убеден противник на лова и не само не й прави компания в приключенията й, но и не хапва дивечово месо.

Дъщеря й Кристина Николова, която е наследила професията на родителите си, но не й хобито на майка си - също е върла защитничка на животните и техните права и не скланя да опита за нищо на света великолепното сърнешко печено, което Еми най-често приготвя ("най-важните неща при приготвянето на дивеч са две - добрата марината, която е различна за различните меса и второ - когато вече е готово, месото трябва да има много сос, иначе е сухо").

Еми има своя теория по въпроса: "Възможно ли е да обичаш животните и да ги убиваш?" "Ами Радичков?, казва тя. - Нима той не беше най-страстен ловец и в същото време най-тънък познавач на природата.

Много е красиво самото преживяване. Мистично е, хипнотизиран си от атмосферата - все едно се намираш в друга епоха. Още повече, че както ти казах, в Полша ходим понякога на лов с карета. Убедена съм, че повечето истински ловци обичат природата и се грижат за нея, познават животните, навиците им, защото в крайна сметка са единствените, които се осмеляват да се приближат до тях в естествената им среда."

Права е. Аз съм виждала мечка само в зоологическа градина, елен - пак там. Познавам ли животните? Не. Истински ли ги обичам, без да ги познавам истински? Не. Ако реша да ги опозная, ще трябва ли да взема оръжие със себе си? Разбира се. Еми Стоева е направила своя избор.