Уганда - горили и пеша през екватора

Най-интересният преход беше, за да видим горили, и това беше второто най-екстремно нещо след изкачването на Уайна Пикчу – един изключително отвесен връх на Мачу Пикчу, когато щях да умра наистина. Никога не съм си представял, че ходене при горилите може да бъде толкова рисковано. Продължи около 6 часа.

В целия свят са останали 880 планински горили и 300 от тях са в Уганда. Останалата част са наблизо от страната на Конго и от страната на Руанда. В Уганда има около 12 семейства горили. Всичките си имат имена, а на някои от тях са сложени джипиес устройства. Така съгледвач може да каже къде са и човек да се „разходи“ да ги види.

За това са нужни най-малкото туристически обувки. Хубаво е дънките да са ти вкарани в чорапите, за да не ти влизат буболечки. А аз бях с дънките от самолета и смешни обувчици лакоста, които станаха на нищо. Беше хубаво да носиш ръкавици, защото лианите по пътя са целите в тръни. Да си се напръскал срещу комари. Тази подготовка като че ли ни убягна, макар че ни направиха брифинг. После казаха: „Тръгвайте!“ Аз мислех, че нямам нужда от помощ. Достатъчно ходя на фитнес в България, за да издържа, но добре че ни хрумна да вземем шерпи. Шерпът е младо момче, двадесетгодишно, много яко. То ти носи раницата, помага ти в прехода и три пъти ми спаси живота. Там вървиш директно през джунглата, двама души с мачете разчистват пътя. Отделно трима ни охраняват с автомати отстрани. Защо, питахме, това се случва. Има агресивни планински слонове – отговориха. – Те ходят покрай горилите и нападат. Отделно – черната мамба, отделно tree climbing lions – едни специални лъвчета, които се катерят по дърветата и могат да ти паднат на главата. Добре че не срещнахме и мамбата, да я понастъпим.

И си вървиш по пътеката. Съгледвачът гледа джипиеса и виква – ето горилите са на 400 метра натам. И хукваш по отвесен наклон директно в джунглата. Започва едно хлъзгане, защото има роса. Аз тръгвам да падам с мойте обувчици, шерпът ме хваща за ръката, носи ми раницата, измъква ме. Но нататък ме изпуска. Почвам да се търкалям, целият в кал до ушите. Приближихме на 50 м от горилите, а те поприключили с обяда си, се засилиха другаде за храна.

Човек може да получи инфаркт.

Горилите се оказаха много интересни. Снимахме. Разрешиха да стоим около час не по-близо от седем метра от тях, за да не им предадем някаква човешка зараза. Но пък едно от малките горилчета, 90-килограмово бебе, се втурна към нас, хвана една от жените от групата. Тя почна да го гали. Бащата горила се казваше Silverback, Сребърен гръб, защото гърбът му беше посивял като моята коса. Тежи 250 кг и изяжда по 20 кг трева и листа на ден. Огромно чудовище, не напада, освен ако не направиш нещо на децата му. След час казаха – айде сега, ще се върнем по кратък път. И какво слизане беше... Аз се бях качил върху шерпа, падахме и двамата няколко пъти директно по нанадолнището – страшна работа. Зарекох се повече такова чудо да не се случва. Струва 750 долара на човек, без бакшишите. Скъпо, но наистина уникално преживяване! Нищо общо с глупавото сафари в джипа.

В Уганда минахме и през Екватора, случайно. И добре, че Людмил го видя. Просто в един резерват сложено едно кръгче и пише „Екватор“. Тъпият гид нищо не ни каза. Може да го отминеш, ако не знаеш. Спряхме веднага да се снимаме. Прекосявал съм го много пъти със самолет или с какво ли не. Но точно пеша не бях.