Филмът „Момичето от Дания“ с Еди Редмейн и Алисия Викандер показва само една от версиите за необикновения живот на първия транссексуален мъж, подложил се на операция за смяна на пола, Ейнар Вегенер/Лили Елбе и на неговата съпруга Герда. С ясното съзнание, че истината най-вероятно ще остане загадка, ви предлагаме още една версия, намекната във всички източници. В нея ключова роля имат думите на Ейнар: „Като мъж аз бях непоколебим и способен да устоя и на най-могъщите бури“.

Когато през 1912 г. съпрузите художници Ейнар и Герда Вегенер пристигат от родната си Дания в Париж, животът изглежда прекрасен. Бел епок залязва, но още хвърля отблясъци върху стара Европа, а градът на любовта гъмжи от хора на изкуството и най-вече – свободни духове. Тъкмо свобода търсят Ейнар и Герда, най-вече свобода. Любов си имат достатъчно.

Семейството бяга от голям скандал за сравнително малък и доста затворен град, какъвто е Копенхаген по онова време. Когато се срещат за първи път през 1904 г. като студенти в Кралската академия за изящни изкуства в Дания, Ейнар е на 21, а Герда – на 18. Съдбите им се вплитат една в друга, за да не се разделят никога, до самата им смърт. Познават се от пръв поглед, женят се няколко месеца след първата среща, впиват се един в друг и се превръщат в нещо като сиамски близнаци – с общи органи, сякаш и с общо сърце. „Когато за първи път го целунах, все едно целунах себе си“ – казва Герда.

Навсякъде са заедно, непрекъснато. Обожават да бъдат един с друг, да рисуват, да разговарят, да се хранят, да си мълчат. Само двамата. Сякаш са Адам и Ева и никаква змия не застрашава техния рай.

Странни Адам и Ева обаче са те. Не приличат на обичайната съпружеска двойка. Герда е смела, весела, обича партитата и танците, ярка, облича се великолепно. Да не повярваш, че е момиче от село, дъщеря на викарий. Ейнар пък е с грацилна фигура, направо кльощав, а лицето му е толкова нежно, че често му се случва на улицата да го мислят за жена, облечена като мъж. Изключително затворен и лудо влюбен в съпругата си, той буквално е обсебен от нея и таланта й, абсолютно убеден, че Герда е магьосница и гениална художничка, направо богиня. Обожава да я гледа как се съблича – как бавно развързва високите си ботуши, почти ритуално „отлепя“ копринените си чорапи, а после освобождава корсета си, изящен до полуда. Ейнар дава на жена си безгранична свобода, защото е напълно убеден, че само така може да я задържи до себе си. А той не може да си представи живота без Герда.

В нея обаче има нещо смущаващо, което той все по-отчетливо долавя в най-интимните им моменти. Тя обожава любовната игра и изпитва огромно любопитство към всякакви практики и пози, но интересът й към секса почти винаги приключва, когато идва моментът за самия акт. Колекционира вулгарни рисунки, карти за игра или ветрила с изрисувани пози от Кама Сутра, които приятели й носят тайно от Париж, и държи да й разказват за проститутките на Монмартр, за „галерията“ с „живите картини“ в Сен Дени, където господата можели да наблюдават голи жени, без да ги докосват. Пък и повечето й рисунки и платна изобразяват жени. Полуразсъблечени или напълно голи, често в недвусмислени пози. Ейнар винаги е усещал, че жена му изпитва влечение и към собствения си пол. И макар в началото това да му се струва неизменна част от нейната уникалност, по-късно внася в живота му все по-тежка тревога – ако й даде абсолютната свобода, дали тя ще се върне при него?

Нито един галерист в Копенхаген не иска да излага творбите на Герда Вегенер. Жена да рисува жени по този начин изглежда... нечисто. Само мъжете могат да рисуват ТАКА жени. Освен това подобни картинки се продават под масата, а не се излагат в галериите. Целият град говори, че Герда Вегенер е лесбийка, и никой не смее да рискува с изложба на „прокълнатите“ й картини.