Истинската история, по която е направен "Момичето от Дания" на Том Хупър е предостатъчно сензационна: след като години наред живее с убеждението, че е жена, по погрешка „затворена“ в тялото на мъж, през 1930 г. датският художник Ейнар Вегенер се подлага на първата в света операция за смяна на пола, за да „легализира“ своето ново „аз“ Лили Елбе. Лили, женската същност на Ейнар, е увековечена в картините на официалната му съпруга Герда Вегенер, която дължи големия си успех като художник в Париж през 20-те именно на многобройните си портрети на Лили. Историята на Ейнар/Лили и Герда е потънала в забвение до 1984 г., когато някои от еротичните акварели на Герда Вегенер са открити в антикварен магазин. Странният случай на тези две странни птици обаче изглежда особено актуален именно в настоящия момент, ако вземем предвид факта, че една от музите на  шоубизнеса за отминалата 2015 г. бе Катлийн Дженър, бивш Брус Дженър, която показа новото си женско тяло на корицата на Vanity Fair.

„Момичето от Дания“ ме изненада. Лично аз очаквах, че филмът ще се занимава повече с проблемите за толерантността, с драмата на хора като Лили Елбе, които традиционно са отхвърляни от семействата си, от обществото и са обречени на аутсайдерство. Само че в случая това са просто периферни събития. Филмът се занимава изключително и само с вътрешната метаморфоза, която преживява Ейнар Вегенер (Еди Редмейн), превръщайки се в Лили Елбе, както и метаморфозата на любовната им връзка с Герда (Алисия Викандер). Липсва всякаква патетика, демонстрираща например каква смелост се изисква, за да „минеш под дъгата“ и историята е съзнателно лишена от драматизма на самата операция.  Две много добри сценарни и режисьорски решения, които спасяват филма от блудкава сантименталност - сюжет като този изключително лесно може да бъде профанизиран. „Момичето от Дания“ обаче е решен като интимна, почти камерна драма и това е силата му. Приказка за двама странници.

Историята на Герда Вегенер и Лили Елбе до голяма степен е родена от духа на времето и много прилича на любовната връзка между Гала и Салвадор Дали например. Европейската артистична бохема от  20-те години е родила много подобни романтично-драматични истории, в които мъжкото и женското начало си разменят местата и в които комплексите по Фройд, чиито теории точно тогава набират широка популярност, са нещо като задължителна част от пейзажа на любовта.  Особено в Париж, столицата на света в онези години, където се развива и същинската част от събитията във филма и където всички са луди, влюбени, отчаяни, чудаци и  екстравагантни типове, все на ръба на самоубийството или на гениалността. Така че Герда и Лили са били част от този „безкраен празник“, част от голямото парти в Града на любовта през 20-те. Епохата е уникална (не случайно героят на Уди Алън от „Полунощ в Париж“ иска да живее именно в нея) и като всяка уникална епоха „продуцира“ уникални личности и истории.

Художникът по костюмите на филма Пако Делгадо казва, че тъй като и Лили, и особено Герда са били „нощни пеперуди“, силно изкушени от модата (Герда е работила и като илюстратор за Vogue), дрехите са много важни за тях. Той признава, че е черпил с пълни шепи идеи от самата Герда и костюмите, в които тя е рисувала своята муза Лили. Някои модели на рокли и кимона са буквално прекопирани. И сякаш по този начин зрителят буквално влиза в картините на Герда Вегенер, потъва в тях, става част от техния свят. Не са само дрехите, но и изящните, малко шантави интериори в стил ар деко, които те прелъстяват. „Избелелите“ от студ сякаш, но и меки в същото време цветове – гълъбово сиво, опушено синьо, пепел от рози – на епизодите в Конпенхаген  и после – лудешкия блясък на Париж. А на този фон – андрогинната красота на Еди Редмейн, едновременно двуполова и безполова и тази толкова безразсъдна и женствена Алисия Викандер, толкова самоуверена, фантастична актриса! Прилича на младата Пенелопе Крус. Заслужава Оскар и още как!

Еди Редмейн те кара да затаиш дъх в няколкото сцени, в които с изпълнени с копнеж очи попива движенията на жена си, дрехите, корсажите, копринените й чорапи, а после пред очите ти преминава границата, през която далеч не всеки би преминал. За мен силните моменти на Редмейн са именно в сцените, когато той е точно на границата между мъжкото и женското, когато за първи път се докосва до другото си аз, когато стъпва на „брега на другия пол“. Най-смущаващите сцени.

Потопете се в този филм, той очаква от публиката си точно това. Вглъбено, интровертно кино, което не се изкушава да се понесе по блудкавите води на евтиния скандал, и което почти фетишистки, почти маниакално се опиянява от  детайлите – очи, ръце, дрехи, материи, цветове, вибрации на цветовете...

Мисля си, че филмите, също както храната, виното и парфюмите, имат послевкус и остатъчен аромат. В случая с „Момичето от Дания“ у мен останаха – сега, една седмица след като гледах филма – усещането за тъга и невъзможност, както и хипнотизиращите лица на Еди Редмейн и Алисия Викандер.