В репортажа си „Огаден, есента на 1976-а“ Ришард Капушчински разказва за начина, по който умират сомалийците, докато бродят из пустинята в търсене на вода. Най-напред измират овцете и козите им. След това – децата, магаретата и жените. Идва ред на камилите. Накрая оцеляват шепа мъже. Лесно можело да се разбере дали костите в пясъците са на жени. Край тях винаги се търкаляли чайник или тенджера.

Как ли Ришард Капушчински, определян като Журналиста на XX век и когото мнозина репортери от горещи точки по света наричат Учителя, ще опише бежанската криза в Европа? Няма как да знаем, защото през 2007 г. Капушчински почина след операция, докато се готвеше да замине за Колумбия.

Гледам поредните репортажи от бежанския лагер край гръцко-македонската граница. Пред камерите говорят мъжете. Жените са обрамчени с шамии лица, които надничат от палатките, или седят до импровизираните огньове, или бършат носовете на децата си. Те не говорят. Интересно какво ще кажат, ако ги попитат дали празнуват 8 март. Най-вероятно не им е до това, защото трябва да намерят вода да измият своята тенджера или чайник, ако ги имат. Репортерите не влизат в палатките. Дали защото не искат или мъжете не ги пускат? Капушчински щеше да е вътре и да опише видяното с късите си, дисциплинирани от телеграфа изречения.

По данни на Европарламента бежанките са изложени на много повече рискове – трафик на хора, сексуални посегателства, малтретиране, включително от членове на семействата си. Би трябвало да им се осигурят отделни спални и хигиенни помещения, и обучени социални работници.

В началото на годината в Странджа бяха открити замръзнали две жени. Момиче на видима възраст около 14-16 г. и около 30-годишна жена. Едва ли край тях са открили чайници. Мигрантите сега пътуват само с дрехи и пари. Трафикантите и различните правителствени и неправителствени организации имат грижата за храната им. Но все пак фактът – замръзнали са жените.

Феминизмът с истерични нотки ми е смешен. Може би защото живея в Европа, в страна от Евросъюза. Но истеричните нотки изглеждат на място в Арабския свят. Малала Юсафзаи я простреляха талибаните, защото искаше да учи и не искаше да носи бурка. Не мога да повярвам, че на жените им е добре да са заврени в нещо като спарен чувал и да гледат света през замрежено прозорче. Този стайлинг описан ли е в Корана?

Днес е 8 март, празник, който винаги ме е оставял в леко недоумение. Майка ми не го празнува, свекърва ми – да. Единият ми син промърмори „Честит празник“ сутринта, другият ми донесе цвете в офиса. Мъжът ми е силно лишен от романтичност човек, качество, което съм склонна да уважа, защото прави достатъчно смислени неща в живота си. Живея в района на пазара за цветя и от неделя там е вавилонско стълпотворение, предполагам от мъже романтици. Приемам и едното, и другото. Не знам какъв е бил Капушчински в живота и дали е подарявал цветя за 8 март. Поляците винаги са били големи кавалери. Боже, та тези хора целуват ръка! Но знам, че искам някой като него да ми разказва света днес. Не със заучените чиновнически и политически коректни фрази, а с думите на собствените си изживявания. Искам някой да ми каже откъде точно е тръгнала жената, която наднича от палатката. Как, защото е била наистина застрашена, или защото някой й е казал да го направи. С какво се е занимавала в бившия си живот и какво смята да прави оттук нататък. Искам да го чуя, за да я разбера, да я почувствам като специално същество, да имам правото да я харесам или не. Защото утре тя най-вероятно ще живее някъде наблизо, ще вари чай и ще готви в тенджерата си в Арабския квартал на Брюксел или в района на Женския пазар.

На 13 март в София ще се проведе отново кампанията „Извърви километър в нейните обувки“, в която мъже обуват дамски обувки на висок ток, за да привлекат общественото внимание върху проблема с насилието над жени. Тръгва се в 12,30 от Аптеката на Витошка и Патриарха. Много ми се ще някой ден да стана свидетел на кампания „Извърви километър в нейната бурка“, примерно в Саудитска Арабия.

Капушчински пише: "Третият свят не е географски, а екзистенциален проблем. Това е бедният живот, който се характеризира със стагнация, структурен застой, склонност към регрес, постоянна заплаха от окончателен упадък, обща безизходност." В глобализирания свят никой не може да спре хората, бягащи от тази безизходност. И без да съм феминистка – знам, най-застрашени сред бягащите са жените и децата.

Утре, 9 март, в клуб „Перото“ ще представят нова книга на Ришард Капушчински „Автопортрет на репортера”, „ Стремителният ход на историята. Записки за ХХ и ХХІ век”, „Другият” (издателство СОНМ). Ще си я взема с надеждата, че някъде в редовете й ще намеря отговор на въпроса как да живея в свят, който, изглежда, се променя завинаги. Но светът май прави това откакто съществува... Иска ми се само да вярвам, че не идват времена, когато жените отново ще умират след магаретата и преди камилите. Иначе лично аз нямам против да умра до някой чайник (по възможност с любимия ми черен чай с аромат на ванилия) – толкова са красиви с извитите си чучури.