25 долара начален капитал
Първия офис тя подредила в къщата на заможните си родители в Манхатън – масичка за карти, телефонен указател и телефон. „Ейлийн така ни търсеше ангажимент, като че ли бе последният в живота й. Чувствахме се задължени да й отговаряме със същата всеотдайност“, трогва се Джоан Педерсън, една от най-сполучливите находки на мисис Форд.

В началото на 1946-а бременната Ейлийн и завърналият се от война Джери имали само 25 долара в банката. Когато Джейми се появила на бял свят на 17 март 1947, Джери усетил, че жена му се нуждае от помощ, включил се в играта и така и не я напуснал. Той бил доброто ченге, а жена му – лошото.

Ейлийн била на 25, а Джери едва на 22, когато им се наложило да се справят с поредното предизвикателство. Баща й Натаниел Оте настойчиво ги помолил да напуснат дома му. Единствената ценност на двойката бил стар форд, който продали за $900 и така внесли депозит за собствен офис на Второ авеню. Цялото обзавеждане се състояло от масата за карти, 6 телефона и червено диванче. Една от първите, които седнали на него, била Джийн Патчет. Дотогава я представлявал друг, но била привлечена от славата на Ейлийн. Джийн очаквала да я посрещне строга жена към шейсетте. Каква била изненадата й да попадне в „тесничък и опърпан офис“, където се запознала със само 3 г. по-възрастната от нея Форд. Не по-малко изненадана била самата Ейлийн: „Беше толкова красива, че ми спря дъхът: висока, с великолепни крака, дълга шия и наистина прелестно лице с кафяви очи. Имаше бенка на бузата, която превърна в своя запазена марка три десетилетия преди Синди Крауфорд. Джийн знаеше как изглежда и какво иска, но за целта трябваше да загуби няколко килограма“.

Според Патчет обаче Ейлийн направо отсякла: „Огромна си като къща“. 62-килограмовата Джийн избухнала в сълзи, но останала, защото усетила, че на младата жена й пука за нея повече, отколкото на предишния й букър, който еднакво не се интересувал от всичките си 500 подопечни. „Всеки от ранните модели ми беше скъп и аз давах всичко от себе си за тях – твърди Форд. – Но Джийн Патчет беше първата, която превърнахме в звезда.“

В това време се появила толкова сериозна конкуренция, че съпрузите взели $35 000 заем, за да усъвършенстват системата за плащане на моделите. Новаторски бил подходът им да не се плаща на час, а предварително за целия ангажимент. После Форд сами си търсели парите от наелата ги компания.

Веднъж Джийн Патчет заминала на двуседмична фотосесия на Бахамите, но там валяло почти непрекъснато, и когато се върнала, получила жълти стотинки. „След този случай Джери въведе обезщетенията при анулирани снимки, при просрочено работно време, както и петдневната работна седмица – разяснява неговият приятел, швейцарският инвестиционен банкер Роланд Шухт. – Но закъснееше ли някоя, глобите бяха здрави.“

Всички знаели, че няма да припарят до „стоката“ на Ейлийн, ако не се издължат на Джери. А и този 188-сантиметров исполин излъчвал такава благост, че никой не искал да го разочарова. В това била и тайната съставка в рецептата им за успех: Ейлийн имала нюх за качеството, а Джери отговарял за достойното заплащане. Благодарение на някакъв невероятен инстинкт Ейлийн откривала изключителни жени, а „най-доброто“ станала нейна запазена марка. Моделите на Форд били приемани като аристократки в своя бранш: километрични бедра, руси коси (макар и не задължително), дисциплина и невероятен общ блясък. В техните чанти винаги имало абсолютно всичко необходимо – от изкуствените мигли, до допълнителни кичури, защото Ейлийн бдяла за всеки детайл. „Интервюирах по 3000 кандидатки за слава всяка година и ми се налагаше да виждам около 20 тона излишно тегло“, ще разкаже Ейлийн, която въвежда стандартните мерки 90-60-90.

$250 000 печалба без никакво разголване
Сред попаденията на мисис Форд бил и фактът, че тя залагала на най-високите и най-красивите, които биха поканили за реклама на диаманти, а не на тези, които биха рекламирали хладилници например. Хънтингтън Хартфорд, най-сериозният състезател в категорията на Ейлийн в онези години, отдава резултатите й на това, че е избрала висшата мода, в която имала връзки още от предишните си занимания. Далновидният Джери още повече вдигнал реномето на първите топмодели, като съставил списък с неприемливи предложения. Никакво участие в илюстрации в криминални списания, никакво позиране във вана, за реклами на дезодоранти и сутиени и въобще в снимки, където се „вижда прекалено много от гърдите“.

Въпреки крехката си възраст Ейлийн се грижела всеотдайно за златните си яйца, заемала им дрехите си и ги включвала в сутрешната си гимнастика. Вечер задължително сядали заедно около масата, защото не си и представяла да обяснява на родителите им къде са в два след полунощ. Рене Русо и Рейчъл Хънтър научила как се бели лук „не за да ги карам да плачат, а за да ги подготвя за живота“.
„След снимки тутакси тичахме при нея просто да си побъбрим или за съвет – умилява се Лорейн Дейвис Кнопф, бивша манекенка, сега писател. – Тя обичаше да държи всичко под контрол – от грима ни, до гаджетата. Винаги приготвяше коледен подарък за всяка от нас, а ако имахме деца – и за тях. Нещо нечувано тогава.“

През 1948 г. водещата статия в сп. „Лайф“ е посветена на „фамилния подход“ на Ейлийн и Джери, които са снимани да говорят по телефона, докато на пода до тях си играе бебето им. На друга фотография агентката е уловена как мие краката на един от моделите след изтощителен ден, а на трета позира до 21 от своите момичета и всички заедно изглеждат като състудентки от престижен колеж. До този момент медиите не отделяли внимание на собствениците на модни агенции, все мъже с вид на сводници. Младите Форд, които приключили годината с фантастична печалба от $250 000, имали съвсем друго излъчване и репортерите буквално се влюбили в тях.
„Ейлийн направи от моделството уважаван занаят – категорична е Сара Слевин, моден редактор на „Вог“ между 1969 и 1979 г. – Вече беше работа за добри момичета, а преди това бе нещо като да си сервитьорка на Копакабана.“

Ейлийн се натъквала на попадения навсякъде: на улицата, в метрото, както и на специални пътувания из Скандинавия. „Търсех X фактора, огъня в очите, онзи поглед „аз-знам-коя-съм“, който отличаваше просто красивото лице от успешния модел“, обяснява агентката, която, разбира се, допускала и грешки. Сред отхвърлените от нея били Грейс Кели и Мариса Беренсон, а се чували и обвинения в расизъм, защото тъмнокожите били рядкост в нейните каталози. „Имаше черни жени – настоява Форд. – Аз бях и първата, която организира конкурс в Китай, но властите не пуснаха победителката зад граница. Истината е, че избирах моделите си според това, което се търси. Защото в крайна сметка те са продавачки на някаква стока.“

Една от най-добрите „продавачки“ се оказва бъдещата холивудска звезда Лорън Хътън. Когато пристига в началото на 60-те в Ню Йорк, всички й бият дузпата, защото е твърде ниска (170 см), твърде стара (на 22), има дупка между зъбите (което тогава още не било актуално) и, по собственото й описание, носът й бил като „луковица“. „Ейлийн обаче видя друго в мен – бях възпитаничка на добро училище, а тя си падаше по такива работи. Но носът ми не й хареса, тя грабна един „Вог“ и ми посочи: „Виждаш ли я? Носът й бе „поправен“ от еди-кой си доктор“. Аз обаче нямах пари за операция.“

Дори с натуралния си нос Лорън се появява на кориците на „Вог“, „Глемър“ и става любимка на Ричард Аведън. През
1974 г. от „Форд“ сключват за нея първия в историята милионен договор – с „Ревлон“. Оттогава заплащането вече е обвързано и с размера на продажбите на рекламирания продукт. Благодарение на Ейлийн и Джери всъщност моделът вече има пръст в успеха на продукта, който представлява ексклузивно. Това превръща момичетата в знаменитости и е проправен пътят към баснословните контракти и налагането на супермоделите.