Асен, моят син

Много исках да имам син, първото ми дете да е момче. Кръстен е на дядо ми по майчина линия, когото наричахме татко Асен, беше изключително интелигентен, пастор и полиглот. Може би това е причината на Асен му се отдават езиците.

Синът ми е интелигентно, добре възпитано момче. Това с възпитанието не знам как се получи, никога не съм му казвала какво да прави и какво не. Дадох му безрезервната си обич и абсолютна свобода да иска или да не иска. Предполагам, че, пуснат да се оправя в джунглата на Шопови и Мутафчиеви, той се е самосформирал сам.

Той е моята гордост. Искам за него да е жив и здрав, мечтая да се занимава с това, което ще му носи щастие и удовлетворение. Има да извърви път, докато открие кое ще го радва като творене, дали ще е актьор, или друго. Но каквото и да е, бих се гордяла с всичко, което прави, защото си е моето прекрасно момче.

Живеем заедно, но рядко се виждаме. И двамата сме свободни човеци, хубаво ми е да знам, че е там, но гледам да не му се бъркам. Външно прилича на вуйчо си и това е чудесно! Не че баща му не е хубав, но и брат ми е много хубав. Асен рядко говори за чувствата си. Но когато ми каже, че ме обича, точно защото се случва рядко, за мен е изключително щастие. Аз пък на всяка пета секунда знам, че го обичам. (Усмихва се.) Останалите четири се занимавам с глупости. (И пак се усмихва.)

Кольо Карамфилов, любовта

Запозна ни Елин Рахнев на терасата на Народния театър. „Абсурд! Не е за мен.“ Това беше първото, което си казах. Стори ми се ярък, раним и егоцентричен. Казах си: този е като вихър! Ще ме отнесе.

Но каквито и уговорки да правиш със себе си, нещо като има да се случва, се случва. Бях категорична за Кольо, но... този глас, и спонтанността му, и това, че пееше на невъзможен английски. И най-вече това, че той категорично, рязко и изведнъж ме заобича. А когато срещу себе си имаш такава стопроцентова чиста любов, даже до маниакалност, но прекрасна маниакалност, какво друго ти остава, освен да се предадеш? Да отвърнеш по същия начин.

Тази любов се изразяваше във всеки жест. Включително в това да се събудя рано сутрин, да се обърна към него и да видя, че е буден и ме гледа, което ми изкарваше акъла. Той ме запознаваше със своите хора по същия начин както татко, все едно влиза царица: „Това е моята Лиза!“.

В началото, когато се събрахме, той – този голям мъж, много плачеше, което ме шокираше. Ужасно обичаше Росен (синът на Кольо Карамфилов и Ина Дамянова) и големият му страх беше какво ще се случи с него. Но ето, след всичко, Роската се формира като едно талантливо продължение на баща си. Той е впечатляващо момче. Мисля, че е намерил своето. Писането му е пътят. Има и прекрасно момиче до себе си. Какво повече?

Той е способен да бъде точно този Кольов син, който се очаква. Вярвам, че ще достигне тази любов, която Кольо можеше да дава. Кольо не се притесняваше да казва на хората, че ги обича, да ги прегръща, да показва, че в момента е радостен или тъжен.

С Кольо първите ни две години бяха доста бурни (усмихва се), много бързо заживяхме заедно. Карахме се, разделяхме се, събирахме се, пак се карахме. Веднъж се скарахме за музика. „Аз искам да слушам еди-какво си!“ Той искаше друго. „Ти ще ми кажеш!“ „Ми аз ще ти кажа.“ „Тогава чао!“ Моето его срещу неговото. И моето реши да си събере багажа. На Нова година. Е, на сутринта, не през нощта.

Мои приятели ми помогнаха да се изнеса да живея на друго място. След няколко дни Кольо ми се обади. Започнахме да се срещаме. Известно време криехме... Аз го криех, защото ми беше изключително неудобно... някак си хората ти помагат да си изнасяш багажа, пък после обратно. Но беше много хубав период, срещахме се, ухажваше ме, изпращаше ме. Бяхме гаджета. (Усмихва се.)

И Кольо, и Христо (Мутафчиев) се познаваха, никога не е имало напрежение. Така става, като си на чисто. Христо вече си имаше своята Елица, аз моя Кольо и съвсем нормално е да сме приятели. На нашата сватба заедно пяха и беше страхотно. Драга и Стефан – родителите на Христо, много обичаха Кольо. Наистина много. Ходеше при тях, в Карлово, и без мен.

Кольо подаряваше картини, обичаше да рисува, ей така, докато си стоим на някоя маса. Имам такива портрети, както и много други хора. Най-любимият ми е този, на който съм като малко момиченце. Там съм крехка. Може би той ме виждаше така – крехка.

Кольо беше изключително светъл човек, увличащ останалите. Умееше го. В последните две години невъзможността за справяне с бита взе превес и той се промени. Дори през последната година ние не живеехме заедно, той беше в Садово. Знаех, че ме обича. Когато си отиде, настъпи тишина и мрак. Осъзнах, че... любовта я няма вече. Болката е толкова силна, че не можеш нито да я изплачеш, нито да я изповръщаш. Не можеш да се справиш с нея, трябва да се предадеш.

Кольо беше искрено вярващ, започнах да се замислям аз в какво вярвам. Моята вяра са Кольо, татко и мама. Вярвам в това, че със сигурност ще умрем. Нали моите любими ги няма... Значи наш личен избор е дали ще стоим и чакаме това да се случи, или ще изберем да живеем живота. Липсват ми. Липсва ми. Понякога му се карам, понякога му благодаря, а често му се усмихвам. Трябваше да го има... още. НО трябва да продължа.

Искам да ми се случват хубави неща, да контактувам с хора, които са ми интересни, и да правя това, което ми харесва. Искам да правя театър. След „Любов“ и „Идиотите“ в театър „Възраждане“, искам още. Преди 2 месеца за първи път сънувах татко. Каза ми: „Спокойно, всичко свърши“, което приех като – хайде, Лиза, време е, излез.

Всъщност съм била и съм много обичана – и от родителите ми, от брат ми, от първата ми училищна любов. Тя беше изключителна, като в тийнейджърски любовен филм. След това Христо, Кольо. Синът ми! Разбира се, че съм имала и други мъже, но говорим за тези, които имат главна роля, не за статистите.

Невена, най-важната

Говорим за моите мъже, но нито Наум, нито брат ми, нито аз щяхме да сме това, което сме, ако я нямаше Невена, майка ми. Тя беше стожерът и човекът, който ни създаде, задържа и всички се въртяхме около нея.
Тя вземаше решенията. Тя винаги е била до нас. Имайки този модел пред очите си, мисля, че това е единствената рецепта за съхранение на едно семейство.

Хората минават през различни периоди – веднъж единият обича повече, в следващ момент – другият. Редуват се, но трябва единият да е наясно с това и да е стабилен. Мама беше много повече до мен, беше изключителна, красива и силна. От нея научих за баланса във взаимоотношенията между мъжете и жените.

В едно семейство жената трябва да е гръб на мъжа си, да го защитава със зъби и нокти даже и да има неща, с които не е съгласна. Понякога трябва да отстъпи малко назад, за да даде на мъжа, особено когато има такъв неистов талант и необходимост да го изразява. Егото на мъжа е преди всичко – това е много важно. Един мъж трябва да има самочувствие. За да го има, жената трябва да направи така, че той да се чувства добре. Татко казваше: жената избира, тя ако поиска, ще вземе, ще даде, а ти може само да се надяваш.

Та така за силните мъже и за надеждите...