Всеки нов роман на Мишел Уелбек се превръща в литературно събитие, но „Подчинение“ (Soumission) е буквално белязан още с появата си. Във Франция той излезе на пазара на 7 януари, в деня на кървавото нападение срещу „Шарли Ебдо“. На корицата на последното издание на сатиричното списание преди атентата има карикатура на Уелбек с текст „Предсказанията на маг Уелбек: „През 2015-а – без зъби ще остана... През 2022-а – ще празнувам Рамадана!“.

Мрачните антиутопии на Уелбек едва ли ще изненадат хората, запознати с творчеството на ужасното дете на френската литература. Но за първи път той е толкова конкретен в обрисуването на политическата картина.

На 10 август очакваме от ИК „Факел Експрес“ българското издание на „Подчинение“ от автора на „Платформата“, „Възможност за остров“, „Елементарните частици“, „Карта и територия“. Уелбек, когото някои обожават заради страстта и честността му, други ненавиждат заради политическата му некоректност и сексизма, но никой не оспорва големия му талант да прави литература. Оценяван ту като „върховен“, ту като "безотговорен", романът от 300 страници е издаден в тираж от 150 000 екземпляра, а беше разпространен и от пирати в интернет. Във Франция и не само, той предизвика лавина от коментари в печата и социалните мрежи, и широк обществен дебат.

Мишел Уелбек, ПОДЧИНЕНИЕ - откъс

Петък, 20 май

На другия ден си открих сметка в един клон на Барклийз на авеню „Гоблен“. Прехвърлянето на парите щеше да отнеме един работен ден, ме осведоми служителят; за мое най-голямо учудване получих картата Виза веднага.

Реших да се прибера у дома пеша, бях извършил формалностите около смяната на сметката машинално, като автомат, и имах нужда да размисля. В началото на площада „Итали“, бях внезапно обзет от чувството, че всичко това може да изчезне. Тази малка чернокожа, с къдрави коси, с дупе, добре очертано от джинсите, която чакаше автобус № 21, можеше да изчезне; тя със сигурност щеше да изчезне, или най-малкото щеше да бъде сериозно превъзпитана. На площадката пред търговския център „Итали 2“ имаше както винаги хора, които събираха разни помощи, днес беше ред на „Грийнпийс“, те също щяха да изчезнат. Примигнах в момента, в който един брадат кестеняв мъж, с дълги до раменете коси, се приближи до мен с цял куп брошури, и изчезна сякаш предсрочно, подминах го, без да го виждам, и хлътнах зад остъклените врати, които водеха към нулевото ниво на търговския център.

Вътре в центъра равносметката не беше толкова еднозначна. „Бикорама“ беше непоклатима, но дните на „Дженифер“ бяха без всякакво съмнение преброени, там не предлагаха нищо, което би подхождало на една млада ислямистка. Затова пък магазинът „Сийкрит Сторийз“, който продаваше марково бельо на намалени цени нямаше защо да се тревожи: успехът на подобни магазини в моловете на Риад и Абу Даби никога не е бил поставян под съмнение, както и „Шантал Томас“ и „Ла Перла“ нямаше от какво да се тревожат от идването на власт на ислямски режим. Облечени през деня в непроницаеми бурки, богатите жени от Саудитска Арабия се превръщаха вечер в райски птици, кичеха се с корсети, с прозрачни сутиени, със стрингове, украсени с разноцветни дантели и със скъпоценни камъни; точно обратното на западнячките, изискани и секси през деня, защото от това зависи общественото им положение, те се спихват вечер по домовете си и, изтощени, се отказват от всякаква перспектива за прелъстяване навличайки безформени домашни дрехи. Внезапно пред лавката „Рапид’Жю“ (която предлагаше все по-сложни комбинации: кокосово мляко – пасифлора – гуаява, манго – личи – гуарана, бяха повече от десет, всички със смайващо съдържание от витамини), си спомних за Брюно Деланд. Не го бях виждал почти двайсет години, а и не се бях сещал за него. Той беше един от колегите ми докторанти, дори може да се каже, че отношенията ни бяха почти приятелски, работеше върху Лафорг, написа прилична, без да е нещо повече, дисертация, непосредствено след което издържа конкурса за данъчен инспектор, ожени се за Анлиз, момиче, с което се беше запознал не знам къде, май на някаква студентска вечеринка. Тя работеше в отдел маркетинг на един от GSM операторите, печелеше много повече от него, но затова пък неговата служба беше, както казват, сигурна, бяха купили къща в Монтини-льо-Брьотоньо, имаха вече две деца, момче и момиче, единствен той от съкурсниците ми бе тръгнал по пътя на нормалния семеен живот, останалите се люшкаха между малко Мийтик , малко speed-dating и много самота, бях го срещнал съвсем случайно в RER-а и той ме покани на скара у тях още за следващата петък вечер; беше в края на юни, имаше градина и можеше да организира барбекюта, щял да покани и някои от съседите, „никой от факултета“, ме бе предупредил.

Грешката му беше, че ни бе поканил именно петък вечер, разбрах го още щом се озовах на поляната и целунах по бузата жена му, беше работила цял ден и се бе прибрала вкъщи изтощена, а на всичкото отгоре повторното излъчване по М6 на „Една почти идеална вечеря“ ѝ беше замаяло главата и тя бе решила да приготви твърде сложни неща, суфлето от пумпалки беше безнадеждно, но в момента, в който стана ясно, че и гуакамолето е пълен провал, помислих, че ще избухне в ридания, тригодишният й син започна да пищи, а Брюно, който беше започнал да се напива още с пристигането на първите гости, не можеше да ѝ бъде абсолютно никаква подкрепа при обръщането на наденичките и аз му се притекох на помощ; от дълбините на отчаянието си тя ми отправи поглед, изпълнен с благодарност; скарата се оказа по-сложно нещо, отколкото си го представях, агнешките котлети се покриваха със страхотна скорост с прегорял слой, черен и вероятно канцерогенен, сигурно огънят беше прекалено силен, но аз не разбирах нищо от тези работи, а ако бръкнех вътре в механизма, рискувах да избухне газовата бутилка, бяхме сами пред куп прегоряло месо, докато другите гости изпразваха бутилките розе, без да ни обръщат никакво внимание; с облекчение посрещнах бурята, първите капки се изсипаха върху нас, продълговати и ледени, последва незабавно оттегляне в хола, вечерта поемаше по посока на студения бюфет. В мига, в който тя се отпусна върху канапето, хвърляйки враждебен поглед на табулето, аз се замислих за живота на Анлиз и за този на всички западни жени. Правят си прическа със сешоар вероятно всяка сутрин, после се обличат грижливо, според професионалното им положение; мисля, че самата тя бе по-скоро типа елегантна, отколкото секси, но тук става дума за сложно дозиране: сигурно ѝ трябва доста време преди да заведе децата в детската ясла, денят ѝ минава в мейлове, телефони и най-разнообразни срещи, после се прибира, някъде около двайсет и един часа, изтощена (Брюно взима вечер децата от яслата и им дава да ядат, неговият работен ден е на държавен служител), рухва, навлича суитшърт и долната част на анцуг и така се представя пред своя повелител и господар, а той има, сигурно неизбежно има чувството, че по някакъв начин са го преебали, както и тя има чувството, че по някакъв начин са я преебали и че тая работа няма да се подобри с годините: децата, които ще пораснат и професионалните задължения, които някак автоматично ще се увеличават, да не говорим за отпускането на плътта.


Превод от френски Александра Велева