Едни приятели, отивайки в Германия някъде през 80-те години, разказваха, че на всяка крачка се сблъсквали с хора с какви ли не помощни средства. „Ама половината им население е инвалидизирано бе, при нас да срещнеш някой с протеза е събитие! А там навсякъде хора на колички, с най-разнообразни патерици, проходилки!“ Събитие, защото тези с протезите бяха втора категория хора. Които бяха зорлем принудени да седят вкъщи и да чакат пощальонът да им донесе пенсията. Светът извън стените на дома им не ги иска – той не е устроен като за тях, те не са за него с недъзите си. Не че сега е кой знае колко различно...

Вярно, че по европейските изисквания за достъпност на средата дори на обърнатите наопаки стъпала пред сградата на община „Витоша“ са турили едни метални релси за колички. Но вярно е също така, че там и с помощта на личен асистент човек на количка не може да припари.

На етажа на НАП натискам бутон, вземам си номерче и се подреждам в коридора да чакам да ме извика един електронен глас, за който съм клиент №. Наблизо като друг клиент № чака майка с бебе в количка. Сигурна съм, че ако не бяхме в Системата, хората сами щяха да подканят и мен, и майката с бебето да минем напред.

Четвъртият ми урок: Системата за улеснение незнайно на кого измества морала.

След около 40 минути влизам на гишето и питам служителката Системата не предвижда ли облекчен режим на обслужване за хора в неравностойно положение. „Не, госпожа – отвръща ми жената, – и аз съм чакала с часове на опашка с двете си деца. То в болниците няма предимство, та тук...“ Системата обаче мисли за нас. И вместо нас. И действа.  

След общината имам записан час при моята фризьорка, печена дама, но малко се стъписва и казва, че за първи път има клиентка инвалид. И сигурно от вълнение ми сплита косата леко асиметрично. Отказвам да ми коригира кривите плитки отгоре на темето. Шегувам се, че какво ми е наред, та и прическата ми да е идеална. И с помощта на личния ми асистент потеглям към Женския пазар.

Тук е мястото да направя специалното си признание към моя съпруг. Не само защото си посвети свободния ден на моето търкаляне в количка. А и за това, че ми дава страхотната сигурност цял живот. И не ми оставя никакво съмнение, че ако трябва, на ръце ще ме носи, нищо че самият той има проблеми със здравето.

Петият ми урок: всяка инвалидна количка е за двама. Най-малко.

Първото препятствие, което преодоляваме заедно, е подлезът на бул. „България“ и ул. „Тодор Каблешков“. Надолу е някак си по-лесно – аз държа спирачките, той подпира количката, която буквално се свлича по наклонените метални релси. И през подлеза не мога сама, макар да има уж приспособление за колички, то е непригодно, ако някой не помага. Нагоре е направо невъзможно. Застанали в подножието на стълбите към трамвайната спирка, привличаме вниманието на едно момче, което без колебание грабва стъпенките и така – от Петьо и него, съм измъкната от подлеза. И дори натикана в трамвая.

Трамвай 7 по бул. „България“ е доста нисък и достъпен за качване. На „Христо Ботев“ и „Пиротска“, където трябва да слезем, няма повдигната платформа на спирката. Затова ватманът помага при слизането ни. „Така де, нали затова сме хора – казва. – Да си помагаме.“

В старата градска част на София улиците така тотално не се поддържат, че направо онемявам от изненада, когато на самия Женски пазар количката се плъзга леко и с минимално усилие от моя страна. Тук мога сама да си се движа, да си пазарувам и да си говоря с децата, които проявяват интерес към мен. Малък циганко спира и ме зяпа завистливо, дори му предлагам да го повозя, но той си тръгва, дръпнат от майка си. Поколебавам се дали да не си купя и билет от лотарията, да проверя като съм „невалидна“, дали пък няма да ми проработи късметът.

Бързичко се отказвам – първо, не съм истински лишена от крака, второ, никога досега не съм получавала нещо наготово и трето – защо да не дам двата лева на някого, дето истински има нужда от тях. Ей го отсреща слепецът с акордеона... Пее.

А аз отново поемам към дребните неизбежни битки по пътя. Подлеза пред ЦУМ, наглед непреодолим със стръмния наклон на стълбите, преминавам пак с помощта на безценния си съпруг и едно момче, което гледам в очите (сини и усмихнати), докато буквално носи количката на ръце надолу. И добре че съм с тъмни очила, та мога крадешком да размазвам сълзите си. Не плача от лошо, а от благодарност. Към всички тези хора, които срещнах по пътя си и които ми показаха състрадание, съпричастност и доброта. Тези, които не маршируват в Системата и са човеци.          

Казват, че за да станеш Буда (просветен, събуден), трябва да се освободиш от страданията, желанията и гнева. Точно в този момент аз бях Буда. Не изпитвах страдание, нямах желания и бях изпълнена с благодарност.  

*Алексей Мересиев, легендарен съветски летец от Втората световна война, останал без крака, след като самолетът му е свален, но впоследствие се научил да пилотира с протези