Денят на зависимостта

...или уроците, които научихме за 24 часа в инвалидна количка

Ваня Шекерова 16 юли 2015

Ваня Шекерова, редактор в списание EVA

Снимка: архив кампания „Ден на Колела“

Да прекарам един ден в инвалидна количка в подкрепа на болните от множествена склероза и в частност на нашата Биляна, която стартира инициативата „МС – Мога сам“, ми изглежда сериозно предизвикателство. До момента, в който в офиса не се появява самата Биляна в количка – тя е минала своя дял от Пътя на количката. На практика тя е на този път вече осем години с диагнозата МС.

Не е спряла нито за миг да променя живота си, да се бори със заболяването, пред което мнозина се предават и се оставят в ръцете на другите. Защото такава е прогнозата за болните от МС – постепенно да се разделят с активността и да се превърнат в инвалиди, в буквалния смисъл инвалиди – понякога напълно неподвижни. Зависими от другите. Зависими от всичко и всички, както се оказа, когато се осмелих да се превърна макар и само за ден в човек на инвалидна количка.

Поемам я след Луиза Григорова, девойка с физика на врабец. И тутакси започвам да се чудя как е успявала да я управлява – моделът на количката е такъв, че се задвижва с ръцете. При това – не без усилия. Светът ми се смалява сякаш, свежда се до някакви много простички нещица, които трябва да правя. С усилие. Биляна е предвидила ръкавици – нейните сърфистки ръкавици без пръсти с уплътнение на дланите. Въртя аз колелата и бързам да не изпусна зеления светофар на кръстовището на „Раковски“ и „Гурко“. После, вече на тротоара, където се качвам сравнително леко, тъй като е пригоден за колички, установявам колко е важно плочките да не са толкова разкривени и разкъртени, капаците на шахтите да не са с изронено покритие и щръкнали метални ръбове.

Да, този свят, в който живеем, толкова далеч от идеално гладкия, е труден дори за разполагащите с два здрави крака, камо ли за някого, който не може да разчита на тях. Бавно, баааавно маневрирам покрай стълбчетата за ограничаване на паркирането.

Първият ми урок: да не бързам, трябва да се примиря със скоростта на костенурките.

Бавничко се претъркулвам по разкъртените скосявания на тротоарите, и то там, където върху тях не са спрели коли. В Европа сигурно под заплахата от зверските глоби или просто от възпитание никой не смее да наруши свещеното право на хората в неравностойно положение да паркират на определените за това места, да слизат от тротоарите на специалните понижения. У нас никой като че ли не се съобразява.  

Първото, което забелязвам, разтиквайки количката из офиса, е, че вкъщи и стените помагат – мога да се оттласквам от рамката на вратата, от плота на бюрото. И започвам да изисквам от околните всичко, което не мога да направя сама – донеси ми чаша вода, тъй като не мога да вляза в кухнята и да си налея, свали ми от етажерката онази папка, дръж ми вратата на асансьора...

Ох, асансьорът на тази стара кооперация, в която е офисът ни! За да влезе в него количка, трябва някой да я натика, и то така, че да успее да се нацеди и той в тясната кабина. В противен случай някой трябва да чака на етажа в случая мен с количката, за да ми отвори вратата и да ме измъкне. Не така стои въпросът с асансьора в кооперацията, където живея – той е от новите и трябва само малко повече ловкост, за да се намъкнеш в кабината му с количката, изпреварвайки затварянето на автоматичната врата.

Прибирайки се вкъщи в качеството ми на дизейбъл, отчитам, че новите комплекси са малко по-дружелюбни към хората като мен. Малко обаче, не съвсем. И тук има бордюрчета, които макар и ниски, изискват специални умения в маневрите, които аз не притежавам. Затова един човек ме добутва до самия ми вход. Помощ ми предлага и девойче, явно покъртено от страданията ми при преодоляването на лек наклон само с помощта на слабите ми ръце.

Вторият ми урок: ръцете ми са не само за компютъра и вилицата.

Отбелязвам си, че трябва да се позабавлявам с гиричките, за да не гледам като изоставено коте при най-малкото затруднение.
Знаете ли, хората помагат. Помагат дори и без да поискаш да го правят. И не е вярно, че не те забелязват, когато седиш на количка и главата ти е на нивото на корема им. Поглеждат те и отчитайки нуждата от помощ, се хвърлят да ти я окажат.

Винаги съм смятала, че ако загледам човек с видим недъг, ще го накарам да се почувства неудобно. Затова съм избягвала да фокусирам поглед и внимание към хора с протези, с патерици, с белези, дори слепите избягвам да заглеждам, за да не ги накарам да се усещат неудобно различни. Инвалидната количка обаче ме кара да почувствам тъкмо обратното – че хората с увреждания неистово желаят да бъдат забелязани. Дори и само да им се усмихне някой за тях означава много. Много повече, отколкото за здравите и правите. А да им подадеш ръка, да ги попиташ имат ли нужда от помощ... Това е направо велико!

Третият ми урок: инвалидите не се чувстват неудобно от вниманието на околните.  

На втория ден от битието ми на инвалид отивам до общината да си платя акт. Мъжът ми ме закара. След една-две обиколки на района около община „Витоша“ спряхме с колата на доста отдалечена улица. И оттам – бутай количката през калдъръма, та до входа на общината. Където само при гледката на стръмните стъпала ужасено възкликнах: не мога сама!

Когато са строени тези обществени сгради в София, никой не е мислил, че в тях ще трябва да влизат и хора със затруднения. По време на соца всичко трябваше да изглежда така, сякаш всички са здрави и щастливи и няма нужда от специални грижи за инвалиди и прочее. Да, Алексей Мересиев* беше герой, гледахме филми за него, четяхме, но други нямаше.

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР