Боиш ли се от мига, в който ще питат малкия ти син дали не си му баба?

Минава ми такава мисъл. Но пък това ме амбицира да се поддържам, така че да изглеждам по-добре и от младите майки. Аз се възхищавам от Стоянка Мутафова, която на годините си изглежда феноменално. Когато носиш възрастта си с достойнство и енергия, винаги изглеждаш добре. Като имаш малко дете, още по-малко имаш право да рухнеш и да се предадеш.

А не се ли боиш, че с малкия си син ще бъдете по-кратко заедно на тази земя...?

Защо? Аз смятам да живея поне още 50 години. Приемам своята петдесетгодишнина като начало на следващите 50. По-интересните 50. Прадядо ми е столетник, така че има и гени, на които да разчитам. Но е хубаво човек да си пожелае, да си програмира живот.

И да си го заработи, бих казала...

Да, принципно трябва да осъзнаваме, че всичко е нагласа и желанията ни движат. Най-рано умира психиката. Ако тя остарее...

Станислав ми показа, че човек никога не трябва да се отчайва и да се отказва. Той като състезател е минал през много тежки периоди. Аз съм свидетел на най-тежките операции, след които нито един състезател не се е връщал отново в спорта. Той се върна. Като бях с него в Германия, точно бях забременяла, лекарят, който оперира крака му, каза: „Човече, с тази травма ти трябваше да влезеш в кабинета ми на носилка, а не на собствен ход!“ Аз се опитвам да култивирам такъв силен дух и у себе си. Искам да го имат и децата ми.     

Знаеш ли, мисля за Станислав като за човек, който вярва в невъзможни неща и ги прави реалност. Той повярва, че може да те направи своя жена – омъжена, на години, на които може при малко повече въображение да си му майка, жена, далеч от неговия свят. Повярва, че може да имате дете...

Сега като ми говориш, и аз си давам сметка, че е такъв – превръща желанията и мечтите си в реалност. Той е много силно вярващ човек. Не по този показен начин, по който някои разбират вярата в Бог. И тази вяра му дава безгранична сила.

Ти към кого отправи молитвите си за дете, Юлияна?

Молихме се заедно, в Арбанаси има манастир „Света Богородица“ с чудотворна икона на Божията майка. На 40-ия ден отидохме да благодарим на иконата, а на 41-ия ден кръстихме детето си в катедралата във Велико Търново, в която се венчахме. Този ден ми е по-голям празник от деня на самото раждане.

А наистина ли, ако не бяхте успели да имате свое бебе, щяхте да осиновите дете?

Това е много специална стъпка. Не се взема лесно такова решение. Осиновяването е взаимно харесване с детето. Така че не сме решавали с мъжа ми подобно нещо априори, както и да заложим на сурогатна майка.

Ох, чакай! Нека се съвзема малко. Това наистина ме тормози. Не съм склонна да ги даря, това са нашите със Станислав гени. Той настоява да опитам още веднъж. А за сурогатна майка и дума да не става.

Раждането на бебе от сурогатна майка е нещо като разкъсване на връзката между майката и нейното дете. Така че към сурогатното майчинство трябва да се посяга много внимателно, само в случай на пълна невъзможност майката да износи собствения си плод, а не от някакъв каприз. Лично за себе си не бих приела. Говорила съм с проф. Кременски и за това, че в плода попада и голяма част от генетичната информация на сурогатната майка.

Така че за мен въпросът за нова бременност остава. Но нека си мина през възстановителния период. Като преценим после какъв е физическият ми статус, ще вземем решение с мъжа ми.