Раян Макгинли: Фотоапаратът ми спаси живота
Провокативен е. Може би и затова негово изкуство излагат в „Гугенхайм“ в Ню Йорк, в Музея за модерно изкуство в Сан Франциско, в Националната портретна галерия във Вашингтон.
Лилия Илиева 14 January 2015
До края на януари във Vivacom Art Hall може да бъде видяна селекция от 20 творби на най-влиятелния според сп. GQ съвременен фотограф Раян Макгинли. Определят работата му като кинематографична. Провокативен е. Може би и затова негово изкуство излагат в „Гугенхайм“ в Ню Йорк, в Музея за модерно изкуство в Сан Франциско, в Националната портретна галерия във Вашингтон.
Гостувал е с изложби в най-престижните галерии в Ню Йорк, Париж, Хонконг, Лондон и Виена. Има прекрасна фотосесия за Олимпийските игри през 2010. Фотографиите му са част от колекциите на сър Елтън Джон, Стела Маккартни, Паоло Булгари. Ето какво разказва Раян. С благодарност към фондация „Мусиз“ за съдействието.
Моят отговор
Майка ми е родила седем деца в седем поредни години и 11 години по-късно съм се появил аз. Тя ме наричаше Малкия Исус. Моите братя и сестри се грижеха за мен и аз ги идеализирах. Имах брат гей. Почина от СПИН през 1995, когато бях на 17. Реално ме отгледаха той и неговите приятели. Всичките бяха травестити. Прекарвах уикенди с тях в апартамента им. Мисля, че той повлия работата ми. Беше много болен и смъртта му беше дълга.
Агонията му беше много, много тежка за мен. Може би работата ми в определен смисъл е отговор на това, което наблюдавах и преживях по онова време. Тогава избухна желанието ми да прегърна живота, да полудея и да създавам снимки, в които има енергия и живот. За мен работата е бягство. Поглеждам през визьора и съм другаде.
Част от мен
Раян Макгинли снима от 17- годишен. Сега е на 38. Първите му работи са разказ за градския живот в Манхатън.
Когато започнах, всичките ми снимки бяха документални. Бях млад, обикалях напушен целия град, щраках приятелите си как рисуват графити на покривите или забиват гаджета по баровете. Исках да запечатам всеки момент от живота им. Обожавах миговете, в които човек се чувства сякаш каквото и да направи, няма да има последствия. Този период оформи посоката ми на работа. Този изблик на живота се опитвам да постигна винаги.
Голяма част от фотографиите ми от първите три години отразяват и първата ми сериозна връзка – с моя приятел Марк. Малко е странно, че някой може да притежава някоя от тези мои работи. Все едно притежава част от мен. Изложбата ми в музея Withney Museum of American Art не беше лека за мен. Обсипаха ме с такова внимание, че имах нужда да избягам от Ню Йорк.
Понякога ти се иска да излезеш навън, за да усетиш контраст. Тогава започнах да снимам сред природата. Камионът ми приличаше на подвижен карнавал, на пътуващ цирк. Носехме машини за пушек, за сняг, трамплин, диско топки и филмово осветление. И като видехме красив залез или изглед, спирахме да снимаме.