Иван Тодоровски може да ви говори разпалено за 160-тонния кран, който фирмата му проектира за Козлодуй, а после да цитира Екзюпери и Агаси. Директорът на „Краностроене Инженеринг“ и съсобственик на ресторант „Табиет“ и панини баровете „Чичоне“ има изправен гръб, точна мисъл и момчешки чар. Държи на работата и приятелите, различава фрак от смокинг и е способен на олдскул жестове в търсене на любовта.

Понякога печели тенис турнири, понякога язди и само понякога пуши пурети като ароматна подправка към живота. Поканил ни е на вечеря в цех, където се раждат кранове. Докато разстиламе фините ленени салфетки от „Табиет“ на коленете си, около нас се чува режещият саундтрак на флексовете. Предполагам, че на това му казват контраст. Ягоди, шампанско и стомана.

От една страна, стомана, от друга – фини удоволствия за небцето. Как съчетавате толкова различни видове бизнес?

Бизнесът си е бизнес. Независимо дали събираш боклук, или боравиш със злато. Има много примери за хора, които работят със злато, но не просперират. И обратното – онези, които печелят от боклуците, са доста по-напред. Много е важно как си вършиш работата.

Отстрани разликата между крановете и ресторантите изглежда голяма. Но всяка работа е екипност и ако съдбата ти помогне да намериш подходящите хора... Аз определено ги намирам. Някои му казват съдба, други Господ, трети – Създател. Вярвам в това.

Как успяхте? Или просто една сутрин са събудихте богат?

Всичко, което съм спечелил досега със съдружниците ми, е с много труд. При мен няма нищо скрито-покрито. Още в ученическите години кандидатствах в техникум – автоматизация на производството, после записах ВМЕИ. Оттам дойдох директно при крановете – с конкурс за научни сътрудници. Направи ми впечатление, че получаваме заплати, без да работим. Бях наясно, че това не може да продължи дълго. И напуснах. Месец след напускането ми всичко там се срина. Бях женен, с 2 деца. Трябваше да се спасява положението.

Започнах с търговия, продавал съм от лимони, портокали и шоколадови изделия до стомана. Много дълго време не успявах, защото съм учен по нормалния начин да върша нещата. Щом направехме „пробата“, някой друг харесваше идеята и ние оставахме на сухо. Трябваше да стъпя на здрава основа, за да надграждам.

Запитах се какво мога и се сетих, че съм работил с кранове. В „Краностроене“ се върнах през 1997 г. като председател на Съвета на директорите – откупихме го от държавата като работническо-мениджърско дружество. И нещата започнаха малко по малко да се оправят. Има една поговорка, останала ми е от дядо ми – залудо работи, залудо не стой. Толкова пъти ме е вадила от тежки ситуации...

Занимавате с производство на кранове, нали?

Основната ни дейност всъщност е да ги проектираме. Правим дизайна. Силата ни е да правим съоръжения за места, където другите не могат. Имам възможността да работя с невероятен главен конструктор – Иван Стоянов. Нашият екип създаде страхотни изделия.

Основно продаваме в Русия, Казахстан, донякъде в Украйна. Работим за атомната електроцентрала в Санкт Петербург, която сега се строи. За „Мосенерго“, най-голямата енергийна компания в Москва, за металургични заводи, които работят 24 часа, при температури между минус 40 до плюс 60 градуса. Западните фирми избягват да го правят. Може би ние сме малко по-смели, безразсъдни. Или по-добри. Нашето мото е: „Ако не можете да го вдигнете сами.“

В баланса между работа и семеен живот. Това доведе до развода ми след 21 години брак. Съпругата ми... Ние се оженихме по любов. Живяхме доста дълго време щастливи. Поне така ми се струваше. Но се случиха различни неща. Никой не е света вода ненапита.

Какво ли се крие зад тези думи?

Животът те поставя пред всевъзможни ситуации. Не съжалявам за нищо. Имам страхотни деца, с които се гордея. Дъщеря ми завърши авиационна техника и технологии, работи в Ръководство въздушно движение. Синът ми завърши инженерна физика. Имам трима внуци.

Носталгик ли сте?

Не съжалявам за нищо, което се е случило. В живота си имам няколко сериозни връзки. Първата е ученическа, бях на 19. До ден-днешен продължаваме да се виждаме и чуваме с нея. През 2-3-5 месеца. Веднъж ми каза: колко съм щастлива, че навремето не се оженихме. Попитах я защо. Каза – защото нямаше да можем да бъдем приятели. Винаги едно е за сметка на друго. Не съм злопаметен, не съм и безпаметен. Знаете ли какво е казал Андре Агаси, коя е най-важната точка? Следващата. Така е и в живота. Човек трябва да знае кога да сложи край и да продължи напред.

Как започнахте с ресторантьорския бизнес?

Преди 15-ина години случайно се запознах с едно момче. Димитър Драгов. Един ден дойде при мен и каза: има конкурс за отдаване под наем на „Яйцето“ в СУ. Искаш ли да участваме? Аз имах свободно време и предпочитах да го уплътня с нещо положително.

Конфликтите у дома вече бяха започнали и вместо да доизнервям обстановката, се захванах с този проект. Освен това всяка една минута, която намирах, и всеки лев, който печелех, се опитвах да вкарам в нещо ново, което да създава принадена стойност. Доста смело подходих тогава, защото не знаех нищо за ресторантьорството, даже не бях ходил много по ресторанти и заведения. Но съдружникът ми има изключително чувство към храната и поднасянето й.

От „Яйцето“ започнахте, а после?

После решихме да направим ресторант, с който да сме по-независими, и така се появи „Табиет“. Това е нещо, което винаги ме е карало да бъда аз – необходимостта от независимост. Това е и една от причините да спра да пуша цигари. Почувствах се страшно зависим. Пушех по 3 кутии на ден.

Ще се направя, че не виждам пуретата в ръката ви.

Пуретите са нещо различно. Дават аромат, вкус, те са добавка. Не ги пуша непрекъснато, само за удоволствие, в порядъка на кутия месечно.

Вие самият кулинар ли сте?

Не бих казал, но съм получавал признание от съдружника си. Веднъж го бях поканил вкъщи с жена му и им сготвих. Впечатли го супата от коприва. Отнякъде бях изровил и рецепта за бъбречета, които се готвят много трудно, защото трябва да отстраниш неприятната им миризма. Много му харесаха.