Моите такива места са в Родопите. И като ги открия, не ги държа в тайна, но моля всички, с които ги споделям, да ги пазят толкова чисти, колкото съм ги почувствала при първия си допир до тях. Едно от последните такива кътчета е езерото Кастракли в едноименния резерват

Нямаше и да зная, че го има, ако там не беше построена една от великолепните къщи за гости на Мустафа Караахмед, управителя на фирма „Виденица 2004“ в село Борино. Защото именно той организира превоза до Кастракли – с просто возило до там не се ходи, пътят сега са започнали да го строят, пък кога ще го завършат и докъде ще стига...

Бори се с него един много видял и патил микробус, ама германски, в ръцете на едно местно момче – Насуф. С рев, пушек и скърцане преодолява изровените коловози, кандилка се по завоите, засилва се, преди да изкачи поредната „бърчинка“, както в Родопите казват на баирите и бърдата. Отляво скалист скат, отдясно пропаст или обратното – движим се нагоре и нагоре.

Насуф разказва за срещата си с мечката, докато ловял риба на езерото. И след нея, като след рибарлък, нямало начин да останеш сух, смее се. Пресичаме река, спираме да разгледаме новостроящ се музей на пеперудите в дървена къща. Подминаваме хижа „Орфей“. Изведнъж пътят започва да се точи сред заоблени меки хълмове и спира пред къща-приказка – с дървена ограда и порта, с широка дървена веранда, от която се гледа към езерото.

Кастракли е във формата на чаша, дълбока чаша, пълна със зелена спокойна вода. Захранва се от извор и се оттича на малък ручей. От едната страна е пазено от зелената стена на гората от черен бор, от другата граничи с простора на поляните. Насуф казва, че е дълбоко към 18 метра. И е пълно с риба. Само дето е започнало да зеленясва от някакви много упорити водорасли, та трябва да му хвърлят стотина толстолоба да ги изпасат.

Тънка пътечка обикаля езерото – през гората обрамчена от папрат, боровинки, гъбки всякакви, а през поляната – от каквито се сетите цветица и билки. Тук се среща силивряк, цветето, което казват, че е поникнало от кръвта на Орфей, пролята от вакханките. Казват още, че дори и да е изсушено, усети ли влага, се съживява отново.

Няма пътеки към близките пещери – те не са усвоени и подготвени за туристически посещения, но казват, че Пещерата на стрелите е една от най-дългите и съперничи по красота на Ягодинската. Няма пътека и към Римския мост, до него просто стигате, бродейки из околностите на езерото.

Вечерта идва като насила, дърпана от умората и желанието да послушате виковете на нощните птици на верандата или да напалите камината и да стоплите душата си с чаша вино. Спалните в къщата на Кастракли са четири – значи компанията трябва да е не повече от 8-10 души. Става се рано, защото много бързо се наспива тук човек в тишината и бистрия въздух.

Денят е удивително дълъг, след като изпратите кравите на паша – стига за всичко, и за още разходки и риболов, и за упражнения в готварство по местни рецепти, и за изтягане по гръб с поглед в дълбокото синьо небе над Родопите. Не знам, дано да успеете да почувствате планината край езерото Кастракли както ви я разказах – къщата май е резервирана и за Нова година...