Нямаме контрол над старостта. Но как ще се справим с процеса на остаряване, е вече в наши ръце. Като момиче винаги исках да бъда по-голяма, отколкото съм. Когато се возех с баща си в колата, коленичех на седалката, за да ме мислят за възрастна. Драсках с нокти бузите си, за да имитирам бръчки. Винаги съм изглеждала по-голяма за годините си. Дотолкова, че когато Newsweek ме сложиха на корица през 1976 г., редакторите не вярваха, че съм само на 29 и пратиха репортер да провери акта ми за раждане.

На 22 започнах живота си на възрастна. Омъжих се за принц, на 24 вече му бях родила две деца, а на 30 имах успешна кариера и финансова независимост. Като се замисля, 30-те ми години бяха най-хубави. Все още бях млада, но се чувствах зряла, имах авантюристичен живот, управлявах бизнес и гледах децата си. 40-те години бяха по-трудни. Децата отидоха в колеж, продадох бизнеса си, вече не бях сигурна коя съм, поставих под съмнение стила си. Нещата станаха по-добре, когато навърших 50. Пак започнах работа, отново се превърнах в жената, която исках да бъда, омъжих се за дългогодишната си любов Бари Дилър и станах баба. Приех възрастта и живота си, започна ерата на удовлетворението, която продължава и до днес.

Благодарна съм, че никога не съм се приемала за красива. С напредването на годините всички избледняваме по някакъв начин. Тогава жените, които разчитат на красотата си, започват да се чувстват невидими. Тъжно е, защото в края на живота си трябва да си удовлетворен, а не победен.

Като млада бях арогантна, хвалех се, че ще се пенсионирам на 30. Години наред се държах презрително спрямо възрастта. Твърдях, че тя не означава нищо. Вече не говоря така смело на тази тема. Не знам какво точно се промени. Може би ски инцидентът през 2011 г. ме смири. В един миг карах щастливо ски с Бари, а в следващия момент скиор аматьор се блъсна в мен и лицето ми бе смляно. Кръв, счупен нос, пукнати ребра, фрактури... Но истински смъртна се почувствах на 47 години, когато ми откриха рак. Всичко започна от един обяд с Ралф Лорен, който ми каза, че са му махнали тумор от мозъка. Попитах го как е разбрал, че има, а той отговори, че започнал да чува шумове в лявото си ухо. В момента, в който го каза, и аз започнах да чувам шумове в лявото си ухо. Продължи и на следващия ден.

„Всичко е наред с ушите ти“, каза ми лекарят, но откри, че жлезите на врата ми са подути. Направиха биопсия, но нямаше нищо. Казаха ми: „Киста е, не се притеснявай.“ На мен обаче не ми харесваше идеята да имам киста, така че си назначих час за операция. Когато излязох от упойката, лекарят ми каза новината. Докато махали кистата, намерили карцином, който вече имал метастази. Следващите дни бяха ужасяващи. Операция, химиотерапия, радиация.

Сблъсъкът с рака беше предизвикателство, но в същото време ми помогна. Започнах да ценя здравето, станах по-духовна, внимавам какво и колко ям, намалила съм захарта до минимум. Позволявам си само малко черен шоколад и понякога чаша червено вино. Правя преходи в планината, не ползвам асансьор, винаги се качвам по стълбите – дори на висок ток. Плувам, занимавам се с йога. Веднъж седмично една англичанка на име Трейси Мартин се грижи за лицето ми. Прикачва нещо към пръстите си, чрез което пуска слабо електричество върху кожата. Така се боря с възрастта. От 15 години Трейси ми прави тази процедура и в офиса знаят, че това е единственият час, който не може да бъде отменен. Веднъж седмично съм на масаж. Преди смятах, че е безсмислен, но всъщност подсилва имунната система, подобрява циркулацията на кръвта, маха токсините от тялото.

Знам, че хората ме гледат и се чудят защо не съм пипнала лицето си, защо не съм опънала кожата около клепачите, как съм си позволила бръчките на челото. Може би защото ме е страх да замразя времето. Или ме е страх да се погледна в огледалото и да видя друг, непознат човек.

Казват, че с годините започваш да изглеждаш така, както си се чувствал. Ако си от хората, които рядко се усмихват, кожата на лицето провисва. Ако пък си се смял много, имаш цяла паяжина около устните. Бръчките показват пътя, по който си минал. Те са карта на живота ти. Лицето ми е отражение на вятъра, слънцето, дъжда и прахта от пътуванията, които съм имала. Лицето ми носи моите спомени. Защо да ги изтривам?

Откъс от мемоарите на Даян фон Фюрстенберг The Woman I Wanted to Be, публикуван във Vogue.