Как те избра Майя?

Имахме една първоначална среща, на която тя ми каза, че ме е видяла на улицата случайно и е разпознала в мен героинята си. После минах и кастинг. Спомням си, че в текста за кастинга Майя беше посочила и една песен на Led Zeppelin – Baby I’m gonna leave you, и на кастинга аз директно я запях. Майя много се изкефи и тази песен си стана наш химн. „Виктория“ е изключително личен филм за Майя, тя разказва за отношенията със собствената си майка. Посветила му е осем години от живота си. Впоследствие този филм стана много личен и за мен самата.

Какво се случи, след като се върна от „Сънданс“?

След „Сънданс“ заминахме на фестивала в Ротердам, където стоях само два дни и се върнах в София, където вечерта, т.е. няколко часа след като самолетът ми кацна, имах представление. А на другата сутрин тръгнахме на турне из България. Извиних се на режисьорите и на колегите си, че не съм в най-добрата си форма. Не знаех дали въобще ще издържа. Беше чудовищно. Животът продължаваше и трябваше да преработвам това, което ми се случва, в движение. После една приятелка, която живее в Лондон, ми купи билет за там. В най-трудните моменти чувствах огромен прилив на любов, огромна подкрепа от приятелите си. Та заминах за Лондон и останах една седмица там. А после като се върнах, стана страшно. Вакуум. Ужасен. Със задна дата ме удари всичко, което нямах време да осмисля. Мама я няма повече – тази мисъл ме разсече. Опитвах се в социален план това да не ми личи. Но аз си знам. Не смятам, че много хора трябва да знаят какво ми е. И да го виждат. Тази скръб е неописуема. И е тиха. Не се проявява по обичайния начин.

Кои бяха твоите спасителни пояси освен приятелите ти?

През май бях за пет дни в Токио. С Петър Попзлатев и другия филм, който снимах преди „Виктория“ – „Аз съм ти“. А Япония беше голяма страст за майка ми. Тя обичаше японската култура, тяхната литература. Благодарение на нея прочетох „Записки под възглавката“ и други книги на японски автори. Говорили сме си много за Япония с нея. Беше огромно щастие за мен, че точно в този момент отидох там. Всъщност бях в Токио три дни след 30-ия си рожден ден и беше изключително преживяване.

Не, изобщо. Още с първата глътка въздух, която вдишах на японска земя, се почувствах все едно съм си у дома. Там е невероятно красиво и това наистина високотехнологично общество изпитва огромен респект към природата. Аз вървях непрекъснато пеш и се ориентирах без никакъв проблем, все едно вече съм била там. Заведоха ни в хотела, в който София Копола е снимала „Изгубени в превода“, качихме се в бара на последния етаж, където са снимани доста от сцените, и аз си поръчах едноименния коктейл „Изгубени в превода“. Ядох тяхната невероятна храна, пих саке, пих японско уиски – същото, което Бил Мъри рекламираше във филма. Пих странния им чай, който е вкусен, но няма нищо общо със зеления чай, който ние пием.

А как се обръщаха към теб японците?

С Чичикова сан (смях). В Токио за първи път след смъртта на мама почувствах истински, дълбок вътрешен покой. Много съм щастлива, че ми се случи това пътуване.

Ирмена, искам да те попитам нещо за Анджелина Джоли...

Знам какво ще ме попиташ – за нейното решение да премахне гърдите си заради рисковия ген. Не бих я съдила за това. Мисля първо, че тя е имала сериозни показатели, за да вземе толкова радикално решение, и второ – че може да си го позволи. Тези хора живеят в съвсем друг свят. Защото когато има сериозна генетична обремененост, не е лесно да се живее с постоянната мисъл, че един ден може... Но ако ме питаш за мен самата, истината е, че не знам дали бих направила нещо подобно. Мисля просто да контролирам нещата с редовни прегледи. И призовавам всички жени да го правят, не само тези с наследствена обремененост.

И сега какво предстои в тази бурна година?

Аз си имам едни такива момичешки мечти още. И макар че всичко се случва много бавно, все пак се случва. При всички случаи искам да работя и в чужди продукции, да снимам и да играя и по света, не само в България.

Трябва да използваш момента около „Виктория“.

Да. Опитвам се да осъществявам контакти, да полагам основи. Брат ми, той е завършил медии и технологии в Оксфорд Брукс, но известно време работеше и в продуцентска компания, обича да се изживява като мой „агент“. Подготвяме визуален таймлайн на нещата, които съм правила до момента като актриса, за да могат хората да го видят онлайн. Преди няколко месеца се явих на кастинг в „Ню имидж“ за филма The Septembers of Shiraz, в който участваха Салма Хайек и Ейдриън Броуди. Имах малка роля на прислужница. Докато бяхме още на терен, отидох при Салма и я помолих да се снимаме. Казах й, че майка ми обожаваше филма „Фрида“ и тя ме прегърна наистина сърдечно. После на партито, което „Ню имидж“ организираха в „Червило“ след края на снимките, Салма пиеше мохито с цигара в ръка и трескаво гледаше едни от последните мачове на Световното – коментираше, викаше. Въобще не се държеше като примадона. А на снимките си имаше личен бодигард–жена, която в началото гледаше много строго, но после ядохме заедно някакви сладкишчета и всичко си беше наред. Салма снимаше, обута с някакви супервисоки токчета. Щом приключваше сцената, моментално идваше нейният асистент, събуваше й обувките и й обуваше маратонки. Дори за пет минути почивка. Освен това си имаше личен коуч (треньор, обучаващ), който непрекъснато коригираше начина, по който говори, защото трябваше да говори с ирански акцент. Звезда! Но се държеше много по-нормално от доста актьори, които бяха в третостепенни роли. До Ейдриън Броуди не посмях да се доближа, но пък с режисьора си говорих доста. Не се хваля, но той много ме хареса. Измисли ми повече сцени, извини ми се, че не може да ми даде по-голяма роля. Беше страхотно впечатлен, че съм участвала с филм на „Сънданс“. Та такива са моите мечти – да не съм само българска актриса. Честно казано, и Оскарите са ми някаква Обетована земя, към която ми се иска да вървя. Но все още се чувствам все едно земята под краката ми се движи. Все още не съм съвсем на себе си. Сега ходя при една жена, която е от Юнгианското общество в България. Говорим си за сънищата и знаците. Нещо като терапия е, но мисля, че ще е много полезно и за работата ми. Аз винаги много сънувам и имам чувството, че след комоциото, което преживях, сънувам още повече. И тъй като винаги съм си записвала сънищата, сега като ги чета, виждам, че са изпълнени със знаци. Някак след всичко това, което преживях, се чувствам недосегаема. Сега трябва само да събера нови сили. Знам, че никой не може да ми помогне. Това е много лична битка и изходът й зависи само от мен.