Майка ти гледа ли „Виктория“? Знаеше ли какво се случва с него, знаеше ли за фестивала?

Не, не успя да види целия филм. Гледа първия готов 20-минутен откъс. Знаеше че има голяма вероятност да заминем за Америка с филма. Очаквахме само да се разрешат някои организационни проблеми. И малко преди да почине, разбрах, че ще пътуваме, казах й и ми се струва, че това я успокои. Дори двете си мечтаехме за някакви неща. Затова казвам, че „Сънданс“ ми беше сюрреално преживяване. И ми помогна, и ме нарани. Но от друга страна, аз през цялото време си мислех, че мама би искала да съм там. Много странно съвпадение е, че точно в този момент се случи всичко това, че я загубих, когато спечелих филма.

Да, странно е, аз го наричам „синхронизации“ на съдбата.

Мама ми е разказвала, че баба ми си е отишла в ръцете й. Същото се случи и при мен. Майка ми е била на почти същата възраст, на каквато съм аз сега. И моята майка почина пред мен, в ръцете ми. Историята се повтори едно към едно. И в момента, в който това се случи, си спомних кадъра във „Виктория“, когато Боряна, героинята ми, измива тялото на майка си и затваря очите й. Почти същото ми се случи в живота. На мен много често ми се случва така. И не мога да разбера дали животът предизвиква изкуството, или обратното. Аз не вървя нарочно към това. Моите учители в Академията са ми казвали, че съм склонна да се сугестирам и сигурно са прави. Обаче понякога границата е толкова тънка, че е много лесно да я преминеш.

Не се ли учите да си изграждате някакви бариери?

Разбира се, да. Мен много често са ме питали, а предполагам и всеки актьор, как така играеш някаква свръхдраматична сцена, кървава, а после си нормален човек и примерно правиш палачинки. Трудно е да се обясни как хем играеш, хем не, хем минава през теб, хем има една вътрешна стена, която ти пречи да потънеш. И е много важно непрекъснато да знаеш кое е реално и кое – не. Мисля, че по принцип успявам да влизам и излизам от „филма“ без особени драскотини. Но понякога е трудно. Всъщност аз преживях две загуби през тази година. Като някаква семейна карма. Малко преди да се разболее майка ми, се разболя и нейната по-малка сестра. Тя живее във Виена. Разболя се от абсолютно същата болест. Опита много терапии, всякакви, за разлика от мама. Но не успя да се справи. Почина няколко месеца след майка ми, точно на рождения й ден. Остави дъщеря на 11 години.

И в същото време това, което се случи с „Виктория“ – че бе селектиран на 14 големи фестивала – „Сънданс“, в Будапеща, Ротердам, Карлови Вари, Гьотеборг, и всичките преживявания около тях... Такова щастие, свързано с работата ми,  не съм изпитвала отдавна. Най-обикновени хора, гледали филма ни на „Сънданс“ (защото хората си взимат две седмици отпуск и отиват там, за да гледат филми и да карат ски), да те срещнат, да те прегърнат, да те докоснат, да си говорят с теб, да ти разкажат за собствените си взаимоотношения с майките си. И нищо друго да не се случи – това е достатъчно. Аз знам, че майка ми е щастлива, че съм преживяла всичко това. Много неща си мислех около случилото се в живота ми. От една страна, наистина много се обвинявах. Трябваше да се откажа от някои ангажименти, да не репетирам, да не снимам. Да кажа, че имам сериозна семейна причина и поне да бъда до нея в последните й месеци. Но аз не го направих. И тя ми каза: „Аз си знаех, че ти си имаш твоите неща, че те те вълнуват, че те са най-важни за теб.“ И много боли, като ти го каже болната ти майка, много. Това е огромен урок за мен. Парадоксът е, че от друга страна, аз винаги съм работила много именно за да докажа на семейството си, че съм избрала верния за мен път.

Защо трябва да се доказваш пред най-близките си?

Защото в началото имаше известно колебания в родителите ми дали трябва да ме пуснат да поема по този път. Те и двамата са филолози, макар че в студентските си години са се занимавали любителски с актьорско майсторство. Баба ми беше преподавател по български език и литература и първоначално семейството ми смяташе, че трябва да кандидатствам право или филология, или МИО. И аз наистина кандидатствах тези неща, но въпреки че бях пълна отличничка в училище, изкарах двойка по история и двойка по литература. Пълен провал. Всички бяха съсипани и никой не можеше да си го обясни. Приеха ме новогръцка филология в Софийския университет и това учих една година, но беше ясно, че не това е моето нещо. После кандидатствах в НАТФИЗ при Маргарита Младенова и Иван Добчев и ме приеха и това беше един от най-щастливите ми мигове. И затова после съзнателно и несъзнателно се опитвах да докажа, че съм на правилния за мен път.

А Стефан гледа ли „Виктория“? (актьорът Стефан А. Щерев е мъжът до Ирмена вече няколко години – б.р.)

Гледа го. И каза: „Е.. си злобарката! Идваше ми да те убия! Голямо зло си!“

И на мен, честно казано, ми идваше да те убия. Няма по-голяма драма от тази на дете, отхвърлено от родната си майка.

Да, моята героиня във филма просто не може да бъде майка – телесно, психически, в душата си. И тъй като аз самата в моя личен живот все още не съм готова за дете, се облегнах именно на моите собствени притеснения, на моето собствено незнание. С Майя решихме във филма да ходя само в панталони, да съм без грим, да не си боядисвам косата и да се вижда тук-там прошарената ми коса. Наложи се да ми сложат грим за сцените, в които трябваше да играя по-възрастната Боряна. Много ме питаха как съм се чувствала да не говоря във филма, аз имам само няколко реплики. Това е много важно – майка, която не говори.

А аз ще те попитам как се чувстваше да си гола във филма?

А, голите снимки! Както всички знаем, не са ми проблем. Хората вече са ме виждали, въобще не е интересно от тази гледна точка.