Онзи ден се върнах от Рим и не мога да спра да говоря за храната, която опитах, ама да я интерпретирам чак...

Папата видя ли?

Не, той се появява в сряда, а аз влязох във Ватикана в събота.  

И аз бях в Рим, без да видя папата. Вежди Рашидов ме покани в делегация за аудиенция при папа Бенедикт ХVI на 24 май. Но надделяха някакви политически интереси, така че аз стигнах само до вътрешния двор на Ватикана, за да чакам заедно с още неколцина интелектуалци някакви кметове, които се надяваха, че снимка с папата ще им осигури победа в местните избори.

Според мен си струва да видиш настоящия папа Франческо, както го наричат италианците. Той постоянно нарушава протокола, казват, че имало някакво пророчество, че 266-ият поред е последният папа... Вярвам, че ти предстои.

Дано. Преди да се срещнем, казах на Емануил Манолов – Бадема, джаз музикант, че очаквам хора да ми транспортират тялото, за да се докоснат до таланта ми. Нашата професия изисква преместване в пространството. За да покажем таланта, трябва да се грижим за тялото си. Обикновено тялото след една определена възраст започва да тегли духа надолу. Става пасивно.

Е, има и обратен вариант – когато тялото е немощно, духът е по-силен, по-високо лети.

Не съм сигурен, здравият дух в здраво тяло живее.

Как поддържаш форма?

С лишения от прекалени удоволствия, предимно кулинарни. След турнета като това в Италия се налага спартански режим.

Аз все си мислех, че имаш добър ген и затова възрастта не ти се отразява зле.

Като млад много спортувах. Сега единственият ми спорт е плуване и свирене.

Хайде сега, свиренето спорт ли е?

Начинът, по който аз свиря, е много близък до спорта. Изисква да имаш диафрагма в добро състояние, тренирана, здрава. Пеенето също. Понякога оперните певци си позволяват да качат килограми, за да натиснат диафрагмата и по-лесно да изкарат глас. Но това е заблуда. Диафрагмата е мускул и се разглезва, когато не я тренираш. Познавам музиканти, духачи, които преди концерт изяждат сериозно количество храна, за да натиснат диафрагмата...

Значи и при вас храната прави борбата, така ли?

Да, Осман Дуралиев е прав. Макар че у отдадените на изкуството хора го има това, колкото повече работиш, толкова повече енергия ти идва. Оная вечер в Пловдив имах два концерта, един с китайски оркестър, другия с трио Балкански. След като изсвирих и втория, имах усещането, че и една сватба мога да изсвиря, още 12 часа.

Това е една нова връзка с Оркестъра на Забранения град. Музикантите са професионалисти, преподаватели, професори, всеки е майстор на своя инструмент. Много оригинална е програмата им – освен китайска, свирят и музика от цял свят – от авангард до традиционни образци. Аз свирих три техни пиеси, те изсвириха моя, която аранжирах специално. Надявам се да продължи тази връзка, тя не е експеримент. Беше запознанство на професионалисти. Аз имам теория, че експерименти се правят само вкъщи. Всичко на сцената е завършен продукт. Хората не са си платили да правиш експеримент пред очите им.

С кого още искаш да свириш, Теодосий? Казвал си, че на 14 години си помолил Бог да ти помогне да станеш музикант, който да свири с всички музиканти по света.

Нямам планове. Предал съм се на музиката и тя ме свързва с хората. Нещата се случват сами, без да ги насилвам. Ето днес например получих писмо от един мениджър и продуцент, с когото все се каним да работим заедно, но пътищата ни се разминават. Та днес си мислих да му напиша, че май не може да се получи нашето сътрудничество в този живот, евентуално в следващия.

Вярваш ли в прераждането?

Не съм много сигурен. Но това е хубаво като отговор. Може би следващият живот е измислен, за да се успокоят хората, че ще имат още шансове.

Какъв би бил, ако не беше музикант?

Исках да ставам зъболекар. Като малък страдах, носех шини. Харесваше ми атмосферата в зъболекарския кабинет. И исках да помагам на хората да имат здрави зъби и красиви усмивки.

Как от стоматологията премина към музиката, можеше да си днес като Коцето Калки!

Израснах в атмосфера на музика и поезия. Баща ми създаде в село Белица група от местни самодейци, самият той пееше и рецитираше прекрасно. Аз там си избрах кавала. Първата ми изява беше на село, в читалището. После кандидатствах в музикалното училище в Котел, продължих в Пловдив. В Котел, попадайки между деца, които бяха упорити и последователни и свиреха прекрасно, се заразих и реших да ставам и аз музикант, отпаднаха ми колебанията. Избрах явно правилната мечта да споделям музиката, изпълнена на кавал, с музиканти от всички жанрове по целия свят. Без да искам да ставам най-големия в професията. Музиканти, които се напъват да станат най-великите, готови на всичко, за да ги забележат, винаги остават незабелязани. След акцията, която провеждат, на другия ден са забравени. Други, които не се появяват толкова често, ги помнят хората.

Е, ти постигна по-голямото, списание „Нюзуик” през 1995 г. те отбеляза като един от най-талантливите музиканти в Източна Европа, нещо повече – като създател на нов музикален жанр. Питам се дали би било същото, ако примерно не бе кавал твоят инструмент, а например фагот.

С фагот сигурно щях да направя същото. Щях да измисля някаква оригинална посока на развитие. Но кавалът се оказа неразработен. Попадайки в ръцете ми, аз открих неща, които не бяха докосвани до момента у него. Така че бях щастливец и късметлия.

На друг духов инструмент пробвал ли си да свириш?

Да, учил съм гайда, кларинет. Преди 4-5 години започнах да уча тромпет, противоположното на кавал. Има съвсем друг живот, друга енергия.

Страхотно, напоследък слушам този ливанец, Ибрахим Маалуф.

Да, завършил е в Париж и там живее. Доста е нашумял напоследък, много е добър. Но аз свиря на тромпет, защото майка ми обичаше този инструмент. Нямам амбиции да ставам най-добър. Една пиеса да знам, една свиря, пет да знам, пет свиря, сто... Такава е философията ми.

Родителите ти... живи ли са?

Изпратих ги и двамата. Един след друг. Но разбрах, че винаги съм свирил първо за себе си, след това за тях. Искал съм с тях да споделя докъде съм стигнал, какво съм направил. След това е било за всички почитатели. Много ми липсват, искам да мога да им звънна, да ги чуя. Но уви, това е естественият ход на живота.

Имало ли е момент, в който е трябвало да се превъзмогнеш, за да свириш? Просто да не ти е било до това, а да е трябвало да го направиш.

Преди един концерт в Пловдив, за който публиката чакаше на опашка, ми съобщиха, че баща ми е починал. Аз влязох, изсвирих концерта. Защото татко би поискал да направя точно това, би ми казал „свири, недей отлага концерта“. Накарах публиката да произнесе името му, Спас. Някои се досетиха, че се е случило нещо, други не, но беше магичен концерт. На другия ден отидох да пренеса татко до село, до майка ми.

Ти представяш ли си на погребението ти да има музика?

Да, татко ме накара да свиря на погребението на майка. Това е традиция в нашия край. А кавалът е инструмент, който изпраща от тоя живот. И който гони дявола... Какво можем да направим? Появили сме се и сме се засекли тук в този отрязък от времето, даваме душата си на същество или пространство, което има нужда от нашите души. Някои се усъвършенстваме тук, може би за да попаднем в по-скъпо блюдо... Все пак и това същество отдава душата си на друго, нали всичко има своя огледален образ по някакъв начин.