Сега изгладихте ли отношенията си с майка ти, приятелки ли сте?

Не. Малко почивка. От стъргането на острите камъни. И двете имаме нужда от това. Връзката ни не е толкова силна, никога не е била. С майка ми и сестра ми сме като три юмрука. Когато има проблем, сме едно, когато няма – всеки е срещу всеки. Нямам право да съдя никого. Но избирам спокойствието и да не се виждам с нея. Вместо да се караме и да се изнервяме...

Оставяш ли й малкия?

Не. Знам, че може да го гледа, да му сготви, но тя още си живее нейния живот. Не й е дошло време за внуци. Аз предпочитам детето ми да е в здрави ръце. Когато пътувам... Моята учителка по музика ми помага. Адриана Колева. Тя е страхотен човек, беше ми класна в гимназията. Благодаря й за подкрепата, която винаги ми е давала. Животът ми беше борба за оцеляване. Работя от 12-годишна. Чистех едно заведение, после започнах и да отсервирам, докато се издигна в йерархията и стана сервитьорка.

Защо си го правила, не са ви стигали парите вкъщи ли?

За да се науча. Да изкарвам свои пари и да съм самостоятелна. Зависимостта ме побърква. Със сестра ми ходехме да събираме охлюви. Каквото изкарахме, пазарувахме за вкъщи. Готвехме. Започнах да готвя на 13.

Можеш ли да определиш детството си като щастливо?

Мога да го нарека незабравимо. И кратко. Наложи ми се много бързо да порасна. Вкъщи ме действаха като голям човек. Но не съжалявам за това. Животът е учител, укротител на лудостта ми. Аз съм много луда. И както казваш, някой ден може би ще разбера дали това не е и от гените от баща ми. Стига той да ме потърси.

Ами да, според Кабала, когато осиновяваш дете, трябва да познаваш биологичните му родители. Най-малкото за да знаеш дали няма някакво генетично предразположение към определено заболяване.

Майка ми е осиновено дете. Тя ми е казвала, че баба се е страхувала да има деца, затова са решили с дядо да си осиновят. Била е на 6 години, когато са я взели от дома за сираци в Кюстендил, малко русо момиченце. Дали са й шанс за по-добър живот, за по-добро развитие, обич. Нейната майка е била германка, може би затова казват, че има у мен нещо скандинавско.

Майка ти ми изглежда много интересен човек, с интересна съдба.

Да, такава е. Но тъй като сега говорим за мен, искам да ти кажа, че нищо не съм получила даром, ей така. Може би само таланта да пея. Ама и той е един процент само, останалото е работа, хъс и любов към това, което правиш. Осъзнавам музиката като моето спасение, моят начин да бъда личност. Няма нищо по-хубаво от това да излезеш пред хората и да запееш. И те да ти се радват, да пеят с теб.

The Voice Of Summer Tour беше уникално нещо за мен. Турнето и BG наградите на 9 май. Не съм вярвала, че пред толкова хора във Варна и Бургас ще пея моята песен „Самурай“. Почувствах се като Лара Фабиан, с която пее цялата зала. Това ме храни. Жестоко! Искам повече такива емоции.

Забравям след пет минути. Всъщност когато ме наранят дълбоко, не мога... по-скоро игнорирам, набутвам някъде. Но не съжалявам за нищо. Като дете много пишех есета. Имам си някакви тефтери и химикалки, във всеки тефтер има по нещо.

Южна Корея, началото на пътя

Защо на 18 избяга от вкъщи?

От себе си избягах. И от контрола. Исках да се занимавам с музика. Адриана Венкова, учителката ми по музика във втори клас, една от създателките на вокална група „Врабчета“ в Надежда, събираше певици за Южна Корея. Отидох на прослушване в Хасково. И взеха че ме харесаха. За три месеца изучих репертоара, научих първата си корейска песен. Шест години в Корея бяха моето музикално училище.

Харесваха ли те корейците?

Много. Най-вече това, че имам малко лице.

Сваляха ли те?

Да. Те са странни, различни са. Канят те на по питие и мислят, че после трябва да си тръгнете заедно към хотела. Не ми се е случвало да си тръгна така с никого от тях. Имах си сериозен приятел, българин. Преди да срещна Стефан. Но обичам корейците. Те ме превъзпитаха. Направиха ме силна психически и ме накараха да вярвам, че мога да постигна всичко, което поискам. Те са хора, държани от малки много строго.

Къде пееше в Корея?

В огромни бирарии за по 1500 души. Три години работих в един голям хотел, Нонгшин, собственост на компанията, която произвежда тези „бързите“ супи с фиде.

Хареса ли ти тяхната храна?

Мога да ям всеки ден корейско. Аз съм суперлюбител на лютивото. От дете малко хора ме настигат. Били сме в Тунис, откъдето майка искаше да емигрираме в Нова Зеландия. През 1991 г. тя продаде покъщнината и заминахме в Африка при сестрата на баща ми. И веднъж отиваме да хапнем – хората са приготвили някакви лютиви спагети, майка ми и сестра ми не могат да ги близнат, аз съм си поръчала следваща порция. А при баба не се сядаше на масата без чесън, лук, сирене и лютиви чушки, туршия. Как я няма сега да ми сготви една копривена супа!

Със Стефан сте се запознали в Южна Корея, любов от пръв поглед ли пламна?

Група американци, мои познати, ме запознаха с него в заведението, където пеех. Имаше тръпка, но не беше някакъв пламък от пръв поглед, постепенно се сближихме. Харесах характера му, неговото отношение към жената по принцип. Живяхме две години перфектно в Корея непрекъснато заедно без нито един спор. Проблемите ни дойдоха, като се преместихме в Дания.

Дания – омъжена и самотна

Какво, освен пикантната храна, ти липсваше в Дания?

Там като цяло се чувствах не на мястото си. Докато в Корея нямах никакъв проблем с адаптацията. Мили хора, с много близка до нашата душевност. Ходила съм и в Япония. Но корейците са добри, хора, които биха ти подали ръка винаги. Не са отчуждени. И не познавам българин, който не иска да се върне в Корея. Моята група още е там. А в Дания – студено, липсва ми Стефан. Това ме побъркваше. Той пътува много, по половин година го няма. Аз не вярвам, че една връзка може да бъде здрава, когато хората са далеч един от друг. Когато обичам, искам човекът да е до мен. Обичам да ме прегръщат, да докосвам, да усещам. Работата, парите не са всичко на този свят. Меркантилността и дребнавостта ме дразнят. А в Дания много мислят за пари.

И въпреки това си избрала там да се роди синът ти.

Не зная дали не беше грешка, още повече след като не успяха да разберат за заболяването му. Нямаш представа колко немарливи бяха в проследяването на бременността ми! Не ме прегледаха нито веднъж на видеозон, не ми направиха нито едно изследване.

Кога установиха, че бебето има сериозен проблем?

Две седмици след раждането. Аз бях сигурна, че има нещо, два пъти го водих на доктор. Тогава разбрах какво е инстинкт. Една ярост се насъбра в мен, че не искаха да ме чуят. Това ме накара да полудея, преля ми чашата. Не можех да си намеря място от тревога.

Стефан беше ли до теб в този момент?

Според него да. Според мен не.