Виждали сме всякакви варианти на мотива „убийство с остър предмет“ – с химикалка (в „Казино“ на Скорсезе), с ток на обувка (не мога да се сетя къде), с шиш за лед (в „Първичен инстинкт”) и т.н. В „Закрилникът“ Фукуа обогатява мотива като вкарва в действие тирбушон. С най-обикновен тирбушон Дензъл убива един гаден руски гангстер.

Първият половин час на филма ни сварва неподготвени. Героят на Уошингтън Робърт МакКол работи в някакъв магазин и живее доста еднообразен живот. Няма семейство, няма приятели и не прави никакви опити да промени това. И тъй като страда от перманентна инсомния, прекарва нощите си в eвтино квартално бистро, където чете Сервантес. Някъде в цялата тази монотонност и притихналост обаче се заражда усещането, че във всеки момент нещо ще се случи, някой ще „влезе“ във филма с гръм и трясък и ще го обърне с главата надолу. Много харесвам този момент на „назряващ“ екшън, това е любимата ми част от филма.

Една нощ в ресторантчето, в което безсънства МакКол, влиза проститутката Алина, в ролята е Клои Грейс Мориц (гаджето на Бекъм младши, между другото), която преди около година гледахме в новия „Кери“ по романа на Стивън Кинг. Именно тя „взривява“ тази привидна упоеност, в която се намират и филмът, и героят до този момент, събужда ги, отключва ги. И изведнъж махалото на действието започва да се движи все по-бързо, и по-бързо, а ние започваме да разбираме кой всъщност е този МакКол, какво не му дава мира, защо чете Сервантес и така нататък.

„Закрилникът” е брилянтно структуриран филм, с жесток монтаж и харизматично мрачен главен герой, който се е отскубнал от демоните на миналото си и се опитва да се съюзи с воините на светлината. Проблемът е, че светът е пълен с брутални несправедливости и с хора, които се нуждаят от помощ, и той, Робърт МакКол, бивш командос и така нататък просто не може да си зарови главата в пясъка и да зареже всичко. Между другото, филмът е създаден по култова телевизионна поредица от 80-те, но в него има нещо и от киното на Тарантино, и особено от това на Мартин Скорсезе (най-вече „Шофьор на такси”).

Дори тирбушонът и свръхнасилието са си на мястото. Само едно нещо ме подразни много – клишето с гадните руски мутри. Не го очаквах от Фукуа. Можеше поне да инжектира някаква ирония в клишето.