Защо се отказа?

Системата беше такава, че докато България и Русия се състезаваха в група А на световни първенства, ние бяхме примерно в група D. Заведох момичетата на първенство на планетата в Аликанте и те играеха в 7,30 сутринта, когато нямаше жива душа в залата. Децата бяха добри, но нямаше кой да ги види. А и гимнастичките ми след една-две години се отказваха, защото тук приоритет е образованието. Освен това никога не ми е било цел да стана треньор на шампионки. Това изисква ужасно много работа, по 8 до 10 часа на ден. На мен никога не ми е било достатъчно времето със семейството, дори сега съжалявам за вечерите, прекарани в ресторанта, вместо с децата.

Как се захванахте с ресторанта?

От гимнастиката не се живееше, а мъжът ми работеше в един ресторант и видяхме, че се изкарват прилични пари. Решихме да пробваме и потръгна, макар да не беше никак лесно. Харесва ми, че цял ден съм свободна – отивам чак към 18,30-19 ч. Аз съм мениджър, посрещам гостите, приготвям им сметките и помагам на сервитьорките, когато са натоварени. Познаваме повечето клиенти, които са редовни и идват поне веднъж седмично. Едно малко общество, в което всички ни познават и ние познаваме всички. Мъжът ми е главен готвач и измисля менюто. Проблемът е, че когато имаш собствен бизнес, не можеш да го оставиш, и се броят на пръсти почивките, на които сме били заедно.

Вечер си в ресторанта, а през деня?

Сутрин водя малката на детска градина, после правя счетоводството на ресторанта, разхождам се по плажа, плувам, карам уиндсърф...

Вкъщи на български ли си говорите?

Да, особено с Виктор, но с останалите, и най-вече с внучката, обръщаме и на английски. Вкъщи готвя български ястия, Алекс и Надя най обичат пиле с ориз.

Омъжена си за първата си любов. Как се живее с един мъж над 30 години?

Понякога не е лесно, но се разбираме. Важното е да сте в един отбор. Имали сме си своите големи проблеми, но колкото повече остаряват хората, толкова повече се укротяват и се нагаждат един към друг. Живеем за децата. Нали знаеш, че когато те постигат нещо, това ти заменя твоите емоции.

Къде се запознахте с Владо?

Той тренираше на „Спорт Палас“ във Варна и аз си го бях харесала, споделих на Илиана и тя ни организира среща...

Ех, голяма сватовница е тази Илиана!

(Смее се). Голяма работа е във всяко отношение. После с Наско ни станаха кумове на сватбата в Грандхотел „София“, сега не знам как се нарича.

„Радисън“. Кога за последно се прибра?
Преди пет години. На мен си ми хареса, защото се видях с Илиана и Наско, с Лили, с Нешка и Лушка на Герена. Много ми е мъчно, но няма как да си идваме по-често, защото за нас шестимата билетите до България са близо 20 000 долара. Надявам се това лято, ако намерим добър мениджър за ресторанта, да си дойдем с Владо и Надя, за да я види прабаба й.

В България е много по-интензивен животът, всички са по-заети, по-притеснени. Тук всеки си върши работата, но и си почива, страната е много красива, чиста и подредена. Няма толкова много хора, напоследък започнаха да идват повече емигранти от Азия, които са по-напрегнати, но иначе новозеландците са спокойни. Затова си мисля, че не бих могла да живея в лудницата на София. Свикнала съм на друго – плажът ми е на една минута, заобиколени сме от океан, няма нужда да пътуваш до морето на почивка.

След толкова години там повече българка ли се чувстваш или местна?

А, ние сме си българи, естествено, просто живеем тук. Това й е хубавото на Нова Зеландия, че всеки е дошъл отнякъде, с изключение на маорите. Когато пристигнахме, българите бяхме малко и всички се познавахме, сега сме над хиляда. Нашите приятели са предимно сънародници и всяка събота се събират в ресторанта. Има и българско училище, както и български клуб, но рядко присъстваме на техните сбирки, защото са вечер, когато ние винаги сме заети. Има и нашенски танцов състав и дори няколко японки се включиха в него.