За дрехи? Да не те информират за нови колекции? Никога не бих те заподозряла в такива неща.

Аз съм маниак на тема дреха. Моите всичките са турбо уникати. Конфекция не нося. Много трудно и с много обикаляне си намирам дрехите – от чужбина, от секънд хендове, от сайтове. Имам и едно приятелче от бара, в който пея, и то ми намира страшни неща от борси някакви. Много харесвам островърхи каубойски ботуши. Скъсал съм към 20 чифта такива ботуши. Аз бих си ги пазил всичките, макар и скъсани, но жена ми няма да ме изтърпи. Имам само две дрехи от ергенския ми период, които пазя. Едно кожухче, което навремето ми подари Август Попов, и една черна риза на бели точки като на басиста на Guns N Roses. Пазя си ги тези дрехи като...

Винаги ли си бил с дълга коса?

Винаги. Дори по времето на комунизма. Даваха ми извинителна бележка от театъра, че дългата коса ми трябва за роля. О, чакай... забравих. През 2003-а Август Попов, който е луд по цялата глава, ме подстрига. Каза ми: аз докога ще те гледам такъв металист бе! И хвана една ножица и ми отряза косата. Та я чаках година и половина да порасне. Идиот! Ама му простих, защото сме много близки приятели. Той ми беше нанесъл в студентската книжка във ВИТИЗ оценка! Без да знам. Написал предмет – „пиене и пеене“, оценка Отличен 6 и си се подписал като Август Попов, с дата, с всичко.

Жоро, ти си работил на страшно много места, срещал си се с всякакви хора...

Много и всякакви, да. Играл съм в три провинциални театъра, обаче паралелно пак си намирах работа в кръчмите. През 90-те през летата бях водещ на вариетета по морето. С един приятел и колега, актьора Антон Тонев – Тони, в продължение на 4-5 години всяко лято обикаляхме с едно наше си шоу Слънчев бряг, Влас, Несебър... Имали сме по 11 участия на вечер, смятай за какво става дума! Вода се лееше от костюмите ни. Имахме едно участие в заведението на Киро Бомбата. Идва сестра му на Киро и вика: Тая вечер внимавайте как ще играете, Иво Карамански ще е тук. Така ли?!

Ама ние се познавахме с Иво. Направихме всички възможни простотии. Той прати хора да кажат, че няма да ходим на другите участия, плати ни двойни хонорари. Само и само да сме с него. Надпявахме се с Карамански. Той беше издал един албум с Грета Ганчева.

Не можеш да се оплачеш, че ти е скучно. Кой ти е най-хубавият период в живота от гледна точка на работата?

Да ти кажа, най-хубавият период е, когато те дават по телевизията все пак. А иначе най-щастлив бях, когато ми се родиха децата. Да си имаш твои дечица! И сватбеният ми ден беше много хубав. С 250 човека в тогавашната „Библиотека“. Най-много едно-две хора да сме изиграли, иначе основно Рамщайн и Гънс. Страшен купон!

Всеки петък и събота съм в „Poison“. И други участия си имам. Обаче аз мога да си легна в 5 сутринта и да стана в седем. Нямам проблем. Мога да спя по 15 минути. Луд съм. На 43 години още имам млечни зъби. Иначе съм много организиран и подреден. Остава ми време за всичко. Ето днес станах сутринта, закарах децата на детска градина, прибрах се, изпрах, прострях прането, заредих миялната и дойдох за интервюто. Не съм готвил... днес.

Иначе и готвиш.

Готвя, да. Онзи ден направих дроб сърма, ярешко печено. Баща ми отглежда животни и имахме домашно, чисто месо. Направих агнешки главички...

Как ги ядете тия главички, хора?! С очичките?!

Е, очичките, който не ги харесва – настрана. Айде пък ти! Аз готвя фантастично, измислям си рецепти. Правя много риба, всякаква, това ми е любимата храна. Октопод саганаки правя. Саганаки е гръцки сос – с домати, лук, сирене, мастика, копър.

Жена ти, значи, е щастливка.

Кажи й го.

Как се запознахте с нея?

Една обща приятелка ни запозна, но беше като уговорен мач, целенасочено запознанство. Аз бях вече стар, на 34. Ходихме после на кино. Имаше един страшен момент във филма и аз я хванах за ръка. Девет години вече сме заедно. Тя е завършила дефектология и работеше тогава в специализираното училище „Луи Брайл“, където учат деца с проблеми. И ме впечатли колко е лъчезарна, въпреки че по цял ден работи с деца, които имат труден живот.

С това ли те грабна?

Първо – много красива. Много лъчезарна, да. И освен това, когато ме заведе за първи път да пренощувам у тях, тайно й прерових фонотеката и видях, че няма чалга. И си казах: това е.

Спомняш ли си с добро за времето в стриптийз бара?

Не. Това е клише – мечтата на всеки мъж и т.н. Правих едно вариете в „Кемпински“ и когато приключих с него, ме направиха управител на стриптийз бара. Изкарах половин година, но не ми хареса въобще. При такава работа в един момент вече не можеш да общуваш нормално с жена. Гледаш на нея като на жива плът. А и аз, когато не съм на сцената, не съм щастлив, потиснат съм.

През 2000 г. ме наеха от „Шератон“ за партито за 40-годишнината на Жан Клод ван Дам. Направихме спектакъл с 40 мацки, които му пяха It’s my life на Джон Бон Джоуви. Имаше всякакви еротични миниатюри. Домакиня с пеньоар, която реже лук и реве, а после захвърля пеньоара и се качва на кола. Всякакви. Получихме благодарствено писмо от Жан Клод, разбира се.

Ти самият, като работиш толкова много, как издържаш на напрежението? Спортуваш ли нещо?

Никога през живота си и по никакъв повод! Дори не гледам спорт по телевизията. А футбол?!? Неее! Вкъщи да ми играят, няма да ги гледам.

Кой е най-големият риск, който си поемал?

Заминаването ми за Лондон беше абсолютен хазарт. Казах си: каквото се случи! И то нищо не се случи. Не можах да се реализирам в моята си професия там. Първоначално пеех в едно българско заведение, но им пеех Джо Кокър, а те искаха да мятат гюбеци... Бях и електричар във фирмата на братовчед ми. Не ми се говори за това. Чувствах се много потиснат. Лондон те смазва жестоко. 20-милионен град. Пътуваш по три часа на ден до работата си, сменяш пет превозни средства. И си казах в един момент: какво правя тук без децата си! Те бяха малки тогава. Всеки ден ревях за тях. И се върнах...

Вярваш ли в съдбата?

Да. Господ ме насочва. Винаги оставям нещата да се случват така, както трябва. Никога не ги насилвам. Тръгнах да насилвам съдбата, бягайки от сцената, и душичката ми щеше да се пръсне. Затова – без планове. Както се получи.

Кажи ми коя е най-лютата битка, в която си влизал?

Да отстояваш себе си, да не се поддадеш, да не позволиш на никого да те пробие и да не изпълняваш чужди команди. А аз искам да правя всичко, както пее Франк Синатра, по моя собствен, незабравим и единствен начин. С моите грешки, с моите недостатъци, но по моя начин. Това е най-лютата битка на всички времена.