Сутрин Силвия Петкова става в 6 ч. и отива на снимки на „Революция Z“. В 10 започват репетициите на пиесата „Сватбата на дребния буржоа“ по Бертолд Брехт, където Силвия играе ролята на жената, объркала цялата сватба. „Ролята ми е: широка усмивка отвън и тотална разруха отвътре“ – обяснява тя. След това в 14 ч. започват репетициите на втората нова пиеса, в която участва – „Антигона“ по Жан Ануи, където играе Исмена. И вечерта в 19 ч. евентуално има представление.

Най-нагло я питам дали понякога все още ходи в бара на Кристал, където преди време се подвизаваше като барманка. „Опитах няколко вечери, обаче толкова бях уморена, че започвах още към полунощ да гоня клиентите. А най-мразя кисели бармани и няма да допусна точно аз да стана такава. Така че на този етап не ходя. Може би през лятото...“ После обаче стана ясно, че и лятото й е пълно. Най-напред е премиерата на единия спектакъл. След това започват снимките на втората част на филма „Люси“ с режисьори Асен Блатечки и Катерина Горанова.

После идват снимките на филма „Никой”. Те ще са в стара къща в Родопите, а двете с Гергана Плетньова ще играят най-добри приятелки. И после идва „Аполония“, където ще е премиерата на „Антигона“. „С една дума, май пак няма да направя онзи преход от Ком до нос Емине, за който си мечтая“ – казва ми Силвия. – „Добре че си нямам приятел, който да трябва да ме понася след един такъв работен ден, какъвто ти описах“ – въздъхва Силвето и с тази реплика директно убива един въпрос. Обещава все пак да ми разкаже и за любовта.

Отдавна слушаме за този филм на Блатечки. Каква е твоята роля?

Моята мацка и героят на Асен са израснали заедно и тя от дете е лудо влюбена в него, направо е онемяла от любов. Десет години по-късно вече е жена, но продължава да го обича. Любовта й е невъзможна, защото той е влюбен в друга, в Люси (в ролята е Лиляна Станаилова – б.а.). Има проблеми с наркотиците, освен това участва в нелегални ралита. Играе на руска рулетка с коли. Това е да застанеш на светофар и като светне червено, да тръгнеш с яка газ и разни хора залагат ще се блъснеш ли или няма да се блъснеш. Ето такава е мадамата. Нашмърква се и хайде на руската рулетка!

Ходи ли на кастинг за тази роля?

Не, предложиха ми я директно. Доколкото знам, дори Асен и Алексей Кожухаров са мислели точно за мен, докато са писали сценария. Като го четох, се смях и плаках, грабна ме, разлюля ме... Много беше силно като усещане. Асен смята, че изкуство се прави с приятели, и аз съм абсолютно съгласна с това.

Откога се познавате с Блатечки?

Играхме в едно представление двамата, заедно с Калин (Врачански, с когото Силвия имаше осемгодишна връзка – б.а.) – „За мишките и хората“ в Пернишкия театър. Обаче го свалиха представлението за съжаление.

А изкуство с бивши гаджета прави ли се? Как си партнирате с Калин?

С Калин общуваме на съвсем друго ниво. Играли сме заедно и в някакви студентски неща. Ние сме страхотни партньори. Въпрос на един поглед е и всичко е ясно. Нищо не може да ни попречи. То е във въздуха... Това е безценно. Нямам търпение един ден някой да се сети да ни събере на сцената или пред камерата. Много се възхищавам на Калин и Асен. Те вече могат да си позволят лукса да са актьори на свободна практика. И въпреки това работят много, защото вече и името им работи за тях.

Ето че ти също работиш много, въпреки че не си на свободна практика.

Да, аз съм част от трупата на „Театър София“ и съм много щастлива, че си имам дом. Понякога си мисля, че е странно да си щатен актьор. Някаква рутина се получава при много актьори. Мрънкат: „Аре няма ли да свърши тази репетиция! Кога ще свърши това представление! Не ми се играе!“ И аз съм изморена, но никога няма да кажа, че не ми се играе. Как да не ми се играе!

Може да е от славата. Тя лесно хваща някои хора.

Славата е толкова коварно нещо! Аз например съм твърде наивна и не ми и минава през ума, че може би някой комуникира с мен не защото така иска, а защото се снимам в някакъв сериал например. Или че някой ме използва. Не знам дали ще дойде момент, в който ще си кажа: „Аз егати човека, дето съм!“. По-скоро все си викам: много си зле!

Майка ми и баба ми гледат по няколко пъти всичко, в което играя. Аз съм тяхната гордост, естествено. Преди всяка премиера баба ми пише: „Успех! Аплодисменти!“ Майка непрекъснато ме критикува за това как се обличам и как изглеждам. Аз си ходя негримирана, несресана, със смъкнатите панталони. Ама не ми дреме. Такава съм си. Като има за какво да блестя, блестя. Ето на откриването на София Филм Фест, тъй като бях в международното жури, отидох с една рокля, която Диляна Попова ми избра. И за първи път в живота си се качих на 15-сантиметров ток, при това издържах цели 6 часа. Не мога да си представя обаче да ходя всеки ден така, абсурд! Или да слагам сутиен... Не съм от тези, които стават час по-рано, за да си слагат фон дьо тен и прочие... И майка ми се дразни от тези неща, тъй като тя е суперелегантна и много се грижи за себе си.

Близки ли сте с майка ти?

Преди година и половина се върнах да живея при нея, да не е сама. Случиха се едни семейни истории, за които не искам да говоря. Оказа се обаче, че след като си живял самостоятелно дълго време, е много трудно да заживееш с майка си. И не защото тя ми е пречела, просто не си сам, не можеш да си правиш каквото искаш. Да си вдигна краката на масата, да си запаля ароматна пръчица, да си репетирам, да си крещя... Веднъж тя ми се обади в 1:30 през нощта да ме пита къде съм. Ама аз съм на 27 все пак! Където искам съм си. Освен това не понася моите индийски ароматни пръчици, а аз ако вечер не си запаля такава, не мога да релаксирам.

И сега се изнесох пак. Намерих си едно страхотно таванче и това си е моето място. Първата нощ, която прекарах там, беше на Международния ден на театъра, 27 март. Мислех да почета празника с „Нимфоманка“ на Ларс фон Триер, но после реших да го направя, като за първи път пренощувам на моето таванче. И си пожелах на това място да репетирам най-хубавите си роли.

Знам, че си голям пътешественик и къмпингар.

Без природа не мога. И то на палатка. Мен в хотел не можеш да ме сложиш. Аз съм под звездите. Не знам откъде идва това, майка ми и баща ми не са такива хора. Моите лета в детството минаваха в Созопол, при леля Цонка, на квартира. За първи път отидох на къмпинг с Калин през 2007 г. на „Смокиня“ при едни приятели. Калин ми беше подарил палатка. Влюбихме се и двамата в къмпингарството. Аз съм си със същата палатка и до ден днешен. Той вече е с каравана. Обаче аз и каравана не искам. Рядко ходя на обособен къмпинг.

Обичам Иракли, да се забия в гората надълбоко и сутрин да направя 2-3 крачки и да съм на брега. Не харесвам бетон, коли, неща. Това ме побърква. Хората тотално са се откъснали от природата. Колко хора в днешно време прегръщат дърво? Ще те помислят за луд. Затова аз много деликатно отивам и се облягам на някое дърво. И ми е толкова хубавооо... Пред театъра има едно дърво, не знам какъв модел е, под което сядам преди премиера. Имам нужда от това, балансира ми богатата шизофренна душевност.