Личният ти топ 3 на твоите пътешествия?

Със сигурност най-велико е пътешествието, което направих сама миналото лято. Сам-сама за един месец обиколих северното Черноморие, дори без кучето. Толкова бях гръмнала от всичко! Трябваше да снимаме „Люси“ през лятото и аз бях с нагласата, че за мен няма да има лято като лято. Изведнъж ми казаха, че снимките се отменят. Изпаднах в някаква ярост, но изведнъж осъзнах, че всъщност имам цели 25 почивни дни от тук нататък.

Още на следващия ден напълних колата, казах: Мамо, обичам те, довиждане. И тръгнах. Багажникът на моята кола е винаги готов за къмпинг – чували, шалтета, хладилни чанти, палатки, всичко. Запалих колата и по пътя се замислих накъде да тръгна. Сетих се, че преди две години мой приятел ми беше казал, че открил бар на Шкорпиловци, и реших, че посоката ми е Шкорпиловци.

Добър шофьор ли си?

На мен колата ми е страст, изкарах книжка на 17 още. Едва дочаках да стана на 18, за да ми я дадат. Много съм добра, да. Та тръгвам да търся бара на Шкорпиловци. Е няма такъв огромен плаж! 12 километра. И видях една построена тента от бамбук и си казах: супер, опъвам тук палатката, за да имам сянка. А там през деня е ужасно! Хората, доматите, багажите... Опънах си палатката и една седмица обикалях плажа надлъж и нашир да търся въпросния бар.

И спеше сама на плажа на палатка? Не те ли беше страх?

Не, от к’во да ме е страх?! Това е безценно да го изживееш сам! Само на север може да ти се случи. През деня – лудница. Нощно време няма жив човек. Сутрин страхотните изгреви! Велико!!! Естествено, че минаваш през всичко. Ако дойде някой да ме изнасилва... Учили са ме, че се оставяш и... това е. Те изнасилвачите искат да викаш. Каквото има да се случва, ще се случи, няма как да го предотвратя. Аз искам да го вдишвам този живот и съм готова да поема всеки риск. И така, след като до седмия ден не намерих никакъв бар и ми писна от баби и деца, си събрах палатката и тръгнах още на север.

Е, пет-шест дечица дойдоха да се снимаме. Аз имах чувството, че съм невидима тогава. Толкова добре ми беше, не исках никой с нищо да ме занимава. Бира, вода, кафе, цаца, книгите, тефтерите и така... Тръгвам на север, гледам в далечината – стопаджия... Представяш ли си, оказа се, че е мой много близък приятел. Каза, че отива на Крапец. Качих го и хайде с него. Пристигнахме на Крапец и видях, че именно там, а не на Шкорпиловци, е този заветен бар, дето го търсех.

Намерила си Изгубения Рай, пардон – Бар...

Тези 10 дни на Крапец си бяха истински рай! Тенис на корт, тенис на маса, тенис на корт, тенис на маса... После – джаги. Любимите ми спортове!

Раят е награда за смелите, да знаеш.

Да. А майка ми всеки ден ми се обаждаше, викаше ми, че съм луда... След Крапец отидох на Шабла. Там, на фара, се запознах с някакви хора. Имаха рибарска хижица и като разбраха, че съм сама, ме поканиха при тях. Разбира се! Прекарах три дни с напълно непознати хора от Добрич. Сега сме супердобри приятели. После се запътих към Карадере. А там някакви хора са излели бетонни плочи за шатрите си, някакъв хаус дъни от огромни тонколони. Не е за мен това. Като видя бетон на морето или в планината, се побърквам! Като има буря, ще минеш през нея.

Забих се с колата по една козя пътека и понеже стана тъмно, трябваше да пренощувам между ръба на скалите и лозята. Тогава за първи път почувствах страх. Шалтето ми беше на няколко метра от пропастта... Запалих си свещ, извадих си храна, биричка. И някаква луна като ми заизгрява! Като омагьосана бях. Минава час, два, три, тръгвам да заспивам, но започвам да чувам чакалите и глиганите и си викам: е сега само една каруца с цигани ми трябва! И...

... се прибра в колата.

Не, заспах. Викам си: какво да ми се случи?! Най-много да ме бутне някой в морето! Ще си умра на спокойствие и това е! И ме събуди... слънцето. От същото място, от което вечерта изгря луната. Беше велика нощ! Оттам отидох в дълбоките гори на Иракли. Там бяха доста приятели. Изпратих ги всички, останах сама. Спомням си последния ден, когато ми се случиха едновременно три удивителни неща – видях два делфина да скачат, видях тройна дъга и за първи път се изкъпах чисто гола. То вече септември месец, ветрове духат и аз влизам при двата делфина, под тройната дъга чисто гола! Е не ми ли е велико пътешествието?!

Велико е! Не ти ли липсва някой, с когото да ги споделиш тези преживявания?

Тези неща, които ти ги разказвам, на този етап не мога и не искам да ги споделям с никого. Това са моите откраднати моменти, моите подаръци. Ако имаше още някой с мен, нямаше да забележа и половината.

Трябва да го опишеш това пътешествие.

Описах го в един от моите тефтери, нали съм луда да си записвам всякакви неща в тефтери. Обаче ми откраднаха по-голяма част от тях. Бях си взела тефтерите, за да чета от тях на един приятел, който пише сценарий. И на връщане спирам в един мол да пазарувам. Оставям си колата на паркинга, раницата с тефтерите под седалката и като се връщам – колата разбита, раницата – изчезнала, заедно с всичките ми тефтери, където е животът ми, разбираш ли, и с документите.

Беше десет вечерта. Четири часа чака Силвия полицаите на минус трето ниво. Цигари пуших, добре че имаше музика, танцувах из целия паркинг. В 1:30 през нощта дойдоха. И нищо не направиха. Все още се надявам, че някой може да ми намери тефтерите и да ми ги върне, те са надписани. Но важното е, че прочетох каквото трябва на този, на когото трябва.

За любовта... Аз съм малко отчаяна вече. Искам да се влюбя, да се отдам, да съм там... Раждат ми се деца вече. Обаче трябва да намеря моя си спокоен човек. Да почувствам сигурността, която вече веднъж съм имала. Без да искам, всичко сравнявам с онова, което съм имала, с онова, което съм чувствала, което съм взела, което съм дала. Когато си имал нещо голямо, е много по-трудно да направиш компромис. Или ти трябва същото, или нещо още по-голямо. Няма вариант за слизане надолу. С Калин съм изживяла нещо свръхвелико и просто не се е появил човекът, който... А и сега съм толкова заета... Не съм се вкопчила отчаяно в нищо.