„Ако обичате някого, защо не желаете да го надживеете, а предоставяте на него да страда за вас?“ Иван Попйорданов, наричан от сина си Джовани, попада на този въпрос в дневниците на Макс Фриш. Това се случва след трагичната смърт на Чочо Попйорданов (то весела смърт няма, но има логична, очаквана, а тази на Чочо въпреки прахосническото му отношение към собствето здраве беше шокираща).

Бащата, на когото е отсъден един от най-големите ужаси за всеки родител - да надживее детето си, прави в тъничката книга „Писма до сина ми Чочо“ (ИК „Сиела“) колаж от собствените си спомени и множество интервюта и портрети, излизали през годините в списания и вестници. Има и интересни детски снимки, които Иван Попйорданов открива в плик в архива на съпругата си, отишла си малко преди сина им.

Ние – публиката на Чочо, за която той беше готов да ходи по тавана и да изпие морето до последната капка сол, го надживяхме. Очевидно. И той ни предостави „правото“ да страдаме по него, по таланта му, по косата му, по погледа му, по страстта, с която вървеше по земята, по грешките и дори по грубостта му понякога. Всяко поколение трябва да изстрада своите Чочовци, защото те в някакъв ужасно сгъстен вариант разказват живота му. Те са неговата кардиограма.

Чочо беше от моето поколение.

Тази книга е краткият мемориал от думи за раната Чочо Попйорданов.

Откъс от книгата „Писма до сина ми Чочо“ на Иван Попйорданов, ИК „Сиела“:

УЖ ТВЪРДЯТ ЧЕ ГРЕШИЛ, УЖ БЕЗ
ВРЕМЕ СВЕЩТА УГАСИЛ
ЗНАЧИ ТЪЙ Е РЕШИЛ, А БЕЗГРЕШНИ
В ПРИРОДАТА НЯМА

*Булат Окуджава
(Превод Иван Николов)

Миналата година чествахме 75-годишния юбилей на жена ми. Събрахме се най-близките роднини и приятели, за да зарадваме Катето на нейния празник, който като дата се помнеше от всички, защото съвпадаше от дълги години с деня на началото на учебната година. Имаше нещо символично във факта, че се е родила в ден, свързан с децата, след като и професията на педиатър я обричаше като лекар през целия си съзнателен живот да обгрижва именно тях.

Синът ми обичаше семейните празници и винаги се стремеше да покаже обичта и привързаността си към майка си. Направи й много подаръци за юбилея и един от тях беше много красива махагонова музикална кутия, а в нея – перлена огърлица. Беше написал „Честит юбилей и предстояща Златна сватба” (през януари щяхме да отпразнуваме петдесет години брак).

Шест месеца след юбилея Катя почина след пореден инсулт. Нейното тежко заболяване в продължение на повече от петнадесет години се усложняваше с напредването на възрастта и въпреки че си давахме сметка за здравословното й състояние, загубата на най-близкия човек се понася трудно.

За Чочо смъртта на майка му беше тежък удар. Имах чувството, че след нейното погребение с всеки изминат ден той все повече се отдалечаваше от заобикалящата го действителност, а мъката и болката го състариха.

Пролетта вече настъпваше и за разлика от други години, беше с по-малко дъждове и повече слънце. Наближаваха най-светлите празници – Цветница и след нея Великден. Чочо ми се обаждаше всяка сутрин около шест часа да ме попита как съм и да съобщи, че ако аз съм още в леглото, той отдавна е станал и вече е извел любимото си куче Алекс. Една от тези априлски сутрини ми каза, че днес отново ще пътуват, за да видят малкото Кате и че вече остават само три седмици до окончателното оформяне на документите. Подготвяше ме, че като дядо в скоро време ще бутам количка.

Навръх Великден – Възкресение Христово, през нощта на 5 май Чочо издъхна след фатално падане в гробищния парк, където беше погребана майка му. На 9 май съдът постанови, че малкото Кате е вече моя внучка.

Днес – три месеца след смъртта на моя единствен син, сядам над белия лист, за да се помъча да върна паметта за бащата на малкото Кате.

Дано съдбата да бъде благосклонна към нея.