Вчера късно вечерта на Софийското летище кацна Силви Вартан. Тя пристигна от Токио, където е имала концерт. На 24 април в Зала 1 на НДК прекрасната Силви ще пее и на българска сцена по покана на BG Sound Stage. На седем години тя напуска родната България, десет години по-късно записва първата си песен в Париж... Тя е първата френска певица, която изпълнява рок, в същото време винаги се е гордеела с българския си произход. Шоуто в НДК ще бъде част от турнето за представяне на най-новия й албум – четиридесети поред. Наречен е „Силви в Нашвил“ и е записан в прочутото студио RCA Victor Studios (където е записвал и Елвис Пресли). От това студио започва световната кариера на Вартан преди 50 години. След 40 милиона продадени албума, 1300 песни, 2000 корици на списания, шест филма и хиляди разпродадени концерти Силви отново се връща към кънтри стила. Певицата е офицер на Почетния легион. Пяла е на една сцена с Beatles. Пол Анка и Шарл Азнавур са й посвещавали песни. Джони Холидей я нарича своята най-голяма любов и е баща на сина й – френския певец Дейвид Холидей. Днес Силви живее в Америка с втория си съпруг, американския продуцент Тони Скоти, и осиновената си от България дъщеря Дарина.

Представяме ви откъс от автобиографията на Вартан „Дума по дума“, която излиза у нас в издание на ИК „Колибри“ и ще бъде представена на 23 април в 18.30 ч. във Френския културен институт в София.  Трогателните страници за България, излезли изпод перото й, ще развълнуват и българската публика.

„Да обичаш“ е сред песните в моя репертоар, които предпочитам, допада ми оригиналността на формата и наситеността на съдържанието. Бях гледала възхитителната игра на Ани Жирардо в „Госпожа Маргерита“, когато тя се обръща към публиката само с наречия и ми се прииска Жан-Лу Дабади да ми напише песен на същия принцип. На него му хрумна да използва само глаголи в неопределително наклонение. Така се роди „Да обичаш“. Същинско стихотворение – единствено брат ми съумя да композира музика в пълно съответствие с думите.

Absence

Отсъствие

Отсъствието е непоносимо, жестоко е за онези, които остават. Във всекидневието то е най-тежко. Когато човек обича едни хора, изпитва потребност те да са до него. Поради моя занаят често пътувам и съм далеч от семейството си. Още от шестнайсетгодишна съм все нанякъде. Да, аз си избрах работата, обичам да съм на турне, да обикалям по света, но мигът на отпътуването винаги е за мен извънредно болезнен. Като разкъсване. Като отзвук от първото ми голямо отпътуване в посока към Франция. Подир много постъпки, въртели и страхове родителите ми бяха получили всички документи, необходими, за да заминем. Настъпи големият ден. Цялата рода се изсипа на перона, за да ни изпрати – бабите и дядовците ми, чичо Андре и леля Мия, която тихомълком пъхна някаква храна в чантата на мама. Аз бях толкова възбудена при мисълта, че се качвам във влак, че никого не виждах. Купето празно, аз си нагласих в него моята кукла Франсет, всичко ми харесваше, мама току снове между прозореца и нашите места, наглася плетения сандък и нещата ни. Обаче изведнъж вратите щракнаха и не знам аз ли, или баща ми и майка ми ме задърпаха към прозореца, понесоха ме натам да се сбогувам. В този напрегнат миг на трескаво суетене аз направо си отсъствах, бях другаде, и ето че сред облака пушек и грохота на тръгващия локомотив виждам дядо, с когото не съм се сбогувала, когото не съм целунала, който сигурно ме е търсил, докато чакахме. Моят дядо, скъпият ми приятел от детинство, който със звука на своя акордеон ме запали по музиката, който ми късаше круши от градината си и ми даваше швейцарските си цветни моливи... Едва диша, тича след влака, лицето му е обляно в сълзи, стъклото е помежду ни, очите ми се взират в неговите и разбирам, че никога вече няма да го видя, искам да му извикам „обичам те“, но думите глъхнат в гърлото ми. Влакът ускорява ход, ето че не го виждам. Не му казах „сбогом“.

Accordéon

Акордеон

Първият ми музикален спомен е особеният звук на дядовия акордеон – това беше инструментът на мъжете в рода ни, баща ми и брат ми също свиреха.
Всеки път, когато нашите канеха приятели, баща ми пееше и свиреше на акордеона. Затова ставам много сантиментална, когато чуя акордеон.

Aimer

Да обичаш

Разбира се, в мисълта на всеки първата дума е глаголът „обичам“, който свързваме със страстта, с нежността, с всички чувства. Да обичаш е огнено, силно, кръвно, но се отнася и до дълговечността и дълбочината на чувствата. Наистина любовта трябва да бъде поддържана, но не бива това да се превръща в тегоба! Ако са необходими усилия, нищо не се получава.
Противоположните темпераменти могат да си въздействат, да се привличат, но същинска любов изпитваме единствено ако сме от едно тесто.

Alfa Romeo

Алфа ромео

Първата ми кола беше много сладичка, зеленичка, остин купър, една от първите, страшно си я харесвах, но колата, за която съжалявам и която бих запазила сред всичките, които съм имала, беше една алфа ромео джулиета с гюрук, красиво яркочервена, имаше спици на колелата – да си припаднеш!

Ambassade

Посолство

Френското посолство в София... понякога ходех там – по коледните празници, на рождените дни на дъщерята на посланика, Франсин. Според моите представи тя си имаше всичко, играчки-мечта, живееше в разкошна къща, смятах, че е нейна. Бях канена на рождените й дни – все вълшебни празници, имаше непознати плодове, близалки, клоуни, истински представления в градините на посолството. По Коледа в гостната слагаха грамадна елха, там за пръв път рецитирах стихотворение пред публика. Бях се качила на внушително махагоново стълбище срещу насядалите гости, на височина, почти равна с елхата. Бях шестгодишна и издекламирах „Отде, пастирчице, дойде“...

„Отде, пастирчице, дойде,
отде пристигаш ти?“
„От Витлеем пристигам аз,
в един обор там бях
и чудо истинско видях,
а то ме порази.“

„Какво, пастирчице, видя,
какво видя там ти?“
„Видях във яслите дете,
новородено бе
и чух, как вместо да заспи,
слова безспир мълви.“...

Помня как ми беше мъчно, задето не играя в истинска пиеска като някои други деца. Чувствах се оскърбена, повтарях си, че това не е толкова интересно, че няма значение, обаче – каква изненада! За пръв път ми ръкопляскаха. Споменът е неизличим в съзнанието ми. Стълбището, стъпалата и декламирането – същински сбъднат блян.
Когато през 1990 година се върнах в България, естествено, ми се прииска да видя отново това посолство, което толкова ми беше легнало на сърцето.