Петък вечер в любимата ми Варна, ухаеща на цъфнали дървета, погълната от лека мъгла, в която морето и хоризонтът се сливат, а корабите изглеждат призрачни като в "Карибски пирати". Двете с приятелката ми, за която Варна е най-добрият град за живеене, независимо от непреставащите опити да го съсипят, си запазваме маса в "Капитан Кук" на Морска гара. Пристигаме и установяваме, че тази вечер за нас ще пее Рут Колева срещу 8 лв. на човек извън консумацията. Чудесно, и двете я харесваме. Поръчваме си вино и калмари, пийваме, говорим си в още празния ресторант и приятелката ми вади кутия цигари, от която и аз от време на време си попушвам.

Дотичва сервитьорът: Искате ли пепелник? Ние, страшно учудени: Ами мислим да пушим на терасата. Да не би да се пуши вътре?  Ами хммм, аааа, ееее, както искате, неопределено казва момчето. Пушим на терасата, от която се вижда пристанището и Варна, която вече си облича пижамата.
Постепенно ресторантът се пълни, няма празно, а Рут Колева се появява, свежа като спаначена салата с цитрусов дресинг, дългокрака, с медни коси, татуирана ръка и чудесен глас. Пее наистина прекрасно, а всички наоколо пушат, та се късат. Сервитьорите тичат насам натам с пепелници, които дискретно подпъхват между чиниите. Оглеждам се. Няма подпрени лакти с навирени цигари, но изпод масите, между чашите и чиниите се вият струйки дим. Комшията по маса държи в дясната ръка вилица, в лявата  - цигара. Бодва риба, сдъвква я и дърпа от цигарата. Равномерно поднася ту дясната, ту лявата ръка към устата си. Вероятно си представя, че яде пушена риба.

Ние ставаме и отиваме да пушим на терасата. Питаме сервитьора защо позволяват да се пуши вътре. Ми.....  Предложихме да сложат предупреждения върху вратите на ресторанта, че тук не се пуши. Или пък да направят шеговит билборд в тоалетната, на който може да пише например „Искаш ли да видиш 50-те нюанса сиво? Виж рентгеновата снимка на дробовете си.”

Но разнородната публика в ресторанта не мисли за медицинските аспекти на живота в момента. А здравата се кефи, яде, пие и пуши. Всичко едновременно. Непушачите май са повече, но примирено си траят.

Бяхме единствените, които излизаха навън. Вратата към терасата заяждаше и трябваше двама сервитьори да дърпат рамките в различни посоки. Пак ни предложиха пепелници. На третата ни цигара отвън сервитьорите вече изглеждаха обидени заради дърпането на вратата.
Вдъхвахме от свежия солен въздух навън и влизахме, за да усетим какво означава понятието 50 смърдящи маси.

А Рут Колева пя прекрасно, на добър английски, за изумление на масата англичани, които не пушиха. И вероятно не са чели в tripadvisor отзивите на чужденци, дошли в България за почивка. Чудесна природа и храна, само че в хотелите и ресторантите се пуши, а пише, че има забрана, гласят голяма част от отзивите.

На един такъв чужденец, изумен от нашата двойнствена балканска природа, му цитирах преди време една българска поговорка: Законът е врата у поле. С ударение на О-то. Да видите увиснало чене!

И там е работата, че дали е забрана за пушене или забрана за застрояване на плажната ивица, забрана за влизане с кола или забрана да се продават лекарства без рецепта, на българина му е най-сладко да мине покрай вратата, на която пише Закон. А същите тези, които нарушават забраната за пушене, протестират срещу застрояването на плажовете. Ама едното е малко нарушение, а другото голямо. И кой решава кое е малко и кое голямо?  Има ли малки и големи закони? Може би затова и протестите не ни се получават. Защото не се уважаваме един друг и не си вярваме. Не си вярваме, че ако решим да минем дружно през тясната врата на закона, единият от нас няма да кривне в последния момент из полето. Защото у нас всеки е институция и всеки се спасява сам. (Вижте от едно пушене до къде стигнах в разсъжденията си!)

О, я иди се гръмни, казва приятелката ми. Нямам пистолет, инатя се аз. Абе четвърт милион българи имат хладно оръжие според статистиката, ти нямаш!, казва тя. И добавя: Да не би всичкото оръжие да е законно?! Я иди се гръмни!