Той ни съобщи, че в момента вижда на 10 метра пред себе си, но не трябва да мърдаме от местата си, защото щом започне да вижда на 100 метра, веднага ще се вдигне. В този момент не знаех кое е по-страшно – леденото море с огромни вълни или полет в такова лошо време. След около половин час излетяхме. Чилийците са удивителни пилоти. Пътувала съм навсякъде по света – е няма такива. При най-тежкия възможен вятър те се реят из въздуха като мухи без никакво друсане. След около 2 часа бяхме в чилийската част на Патагония, където ни предстоеше да се катерим из Торес дел Пейн.

Торес дел Пейн: ураганен вятър и уиски с лед от глетчер

Това е национален парк с изключително интересна и живописна природа. (Разположен е на площ от 2422 кв. км и е едно от съкровищата на Южна Америка, обявен от ЮНЕСКО за световен биосферен резерват.) Оказа се, че половината от него е частна собственост на един хърватин.
За 7 дни извървяхме 120 километра. Не че е кой знае какво, но когато си представиш как ги катерим стръмно нагоре и стръмно надолу, стават ужасно много. Най-дългото ни ходене беше 12 часа и половина. Почти през цялото време валеше и дрехите ни непрекъснато бяха мокри. Стигнахме до един от езиците на Грей – третият по големина глетчер в света, дълъг 26 км и широк 6 км в най-широката му част. Прилича на лунна повърхност, набраздена с огромни дупки и пропасти. Глетчерът минава в езеро с дълбочина 500 м. Много и страшно изглеждащ лед.

В този парк горите са девствени. Никой не ги прочиства от падналите дървета при бури, студове или пожари. Като съм гледала такава картина във фентъзи филм, винаги съм си казвала, че декораторите са се престарали. Сега виждах такава картина с очите си. Беше толкова измислено, като в странна приказка. Страхотно красиво. Навсякъде в парка е забранено да се пуши, освен в лагерите на определени места. Всички свои боклуци трябва да събираш и да ги носиш със себе си в специална торбичка. Дори остатъците от ябълка или круша трябва да прибереш в нея.

Иначе преходът ни беше тежък, защото бях съкратила маршрут за десет дни на седем с много дълги дневни преходи. Подцених го, мислейки, че 3000 м надморска височина за нас не са проблем, след като качихме почти 6000 на Килиманджаро. Но пък едно е да гледаш от хеликоптер, друго е да си сред природата и да усетиш примерно вятъра. Водачът ни каза, че в Чили той е много странен. Оказа се абсолютно прав. Първо се чува едно „вууу“ и след 3-4 минути през теб минава вятърът. Научиха ни как да приклякаме на щеките ниско долу, за да не ни събори. Видяхме как прати в храстите един канадец от нашата група. Минавахме през блата по малки гредички. Ако не дай си боже стъпиш отстрани, потъваш в калта.

В този парк са уредени само местата за спане. При първите ни две пътувания имаше хеликоптери, които да те свалят, ако имаш проблем, специални носилки, кон да те вземе, магаре – изобщо нещо. Тук няма даже мобилна връзка. Ако пострадаш, единственият вариант е да те носят на ръце. Ама не знам как ще стане, като над някои от реките нямаше мостове. В края на големия глетчер например имаше много дълбока река със стръмни брегове, по които се спускаш по нещо като пожарникарски стълби, абсолютно вертикални и необезопасени. Там изпаднах в паника и отказах да се спусна. Ами върни се, казаха ми водачите. Обаче къде ще се върна 20 часа назад! И слязох. Долу реката се преминава с въжета с възли. Държиш се за въжето и пристъпваш по големи хлъзгави камъни. А от другата страна се изкачваш по същите вертикални стълби, които свършват донякъде, и после се хващаш за някакви дръвченца. Е, там разбрах, че на „Сървайвър“ никога няма да отида.

Единия ден ни валя през цялото време, после трябваше да спим в палатки. Те бяха мокри, дрехите ни – също, нямаше печка да ги изсушим. Момчетата водачи ни дадоха по глътка уиски с лед от... глетчер, за да се стоплим. Въпреки това сутринта отказах да изляза от чувала, защото нямах нищо сухо за обличане. На всичкото отгоре пак ръмеше. Обясниха ми, че единственият ми шанс дрехите ми да изсъхнат е като тръгнем нагоре и се изпотя. За първи път си суша дрехите върху тялото. Не ме питай какво е усещането първите 15 минути. Иначе момчетата ни хранеха вкусно, а в тези от лагерите, където спяхме в нещо като туристически спални, имаше дори топла вода. Не сме и очаквали подобен лукс.

... Цяла година съм пестила, за да направя това пътуване. Въпрос на приоритет е дали искаш да пестиш за това, или примерно за нова кола. Факт е, че за половината от тези пари можеш да отидеш до Париж. Това пътуване е наградата за труда ми в продължение на година и половина. След такова екстремно преживяване съм като преродена физически и психически. Респектът към природата те кара да бъдеш смирен, да се обърнеш към себе си и към малкото неща, които наистина ти трябват. Знам, че звучи клиширано, но това е истината.
... Сега основният ни проблем е да си измислим следващото пътуване.

Какво да опитаме в Торес дел Пейн

Долче де лече – сладко мляко, което прилича на карамел

Агнешки и говежди стек – винаги пресен и прекрасно приготвен

Местно вино – много по-качествено от световно рекламираните чилийски марки

Задължителен сувенир от Антарктида

Пингвин на фланелка, на флашка, на раница, на чанта, на яке и т.н.