It’s complicated, или кое е сложно във фейсбук

Нищо че е сложно! Честит 10-и рожден ден, фейсбук! Какво щях да (на)правя без теб!

Ирис Крилатска 21 март 2014

Всеки, който ползва фейсбук, дори и да не разбира дума английски, отлично знае какво означава „it’s complicated“. Така определяш връзката, в която си в момента. Освен стандартните женен/омъжена, сгоден, обвързан, сингъл, може и да е it’s complicated, тоест – сложно е. Слагаш си такова определение най-често когато имаш връзка с човек, който е женен/омъжена, сгоден, обвързан, но пък в никакъв случай не искаш другите да си помислят, че си сингъл и не правиш грам секс. Предпочиташ да знаят, че ти е сложно, но не и че е „не правя секс“. Или пък когато си с някого, който е сингъл, но ти в никакъв случай не искаш да признаеш – нито на него, нито пред другите, – че се чувстваш обвързан. И се правиш на интересен. Въобще този статут най-често се слага, когато просто се правиш на интересен, тъй като в крайна сметка Зукърбърг и неговото творение не са ти опрели нож в гърлото на всяка цена да пишеш въобще каквото и да било за връзката си.

След като отчаяно-разяреният рогоносец от Варна гръмна от упор невярната си жена и нейния любовник в кола, паркирана в близост до варненския мол, прочетох, че той бил разбрал за часа и мястото на срещата от нейния фейсбук. И съвсем наивно се зачудих (на глас обаче) как така измаменият съпруг е влязъл във фейсбука на кръшкачката. „Сигурно си го е забравила отворен“ – заключих, отново на глас, а дъщеря ми, която е връстница на социалната мрежа (родена е през 2004 г.) ме информира преспокойно, че можело да си свалиш програма от торентите (дори не подозирах, че знае думата „торент“), която разбива паролите, и нямаш проблеми. Дори ми цитира името на програмата. Щях да падна! Майките, и аз включително, само си мислим, че знаем всичко. Не, определено не знаем всичко. Прекалено сме ангажирани с изкарване на пари, разправии с мъже, готвене, педикюр, хормонални и обикновени депресии и с така нареченото справяне с живота. Прекалено сме ангажирани с важните и сериозни неща и нямаме време за лиготии, знам как е.

За мен фейсбук бе спасение точно от важните и сериозни неща, и особено от моето прекалено сериозно отношение към връзките и развръзките, както и като цяло към човешките взаимоотношения. Сега видях, че може да е лесно, може да е леко, може да е игра. Допреди фейсбук да изгрее на хоризонта, трябваше да се мъча с телефоните и срещите. Напълно безуспешно при това. Да вдигна телефона и да се обадя на някого за мен беше трудно, непосилно и изискваше огромно количество енергия. Дори когато ставаше въпрос за не чак толкова щекотлив разговор. Защо е така – нямам никаква идея. Ако не съм в подходящо настроение, започвам да заеквам, губя си мисълта, кошмар. А във фейсбук просто отваряш чата или съобщенията и започваш да пишеш. Можеш да поправяш, можеш и да не изпратиш съобщението, има връщане назад. Вероятно социалната мрежа е точно за такива асоциални като мен. Ами да, ние повече от всички други имаме нужда от социализиране, нали?

Освен това при общуването във фейсбук вземаш няколко стъпала наведнъж. Ако искаш, естествено. Там е напълно невъзможно онова „почти полунощ е, а ние сме още на „ви“. Много бързо става ясно има ли шанс или не. И колкото и да е странно, много бързо става ясно пасваш ли си с някого или не. За мен поне е така. По-бързо, отколкото при така оплакваното живо общуване, при което всъщност се намесват още хиляди фактори, които нямат нищо общо с вашите отношения. Все си мисля, че ние много се забиваме от едната крайност в другата. Или сме обсебени от идеята за технологичен прогрес и нищо друго не виждаме, или изпитваме атавистичен страх от свръхскоростното развитие на технологиите и от това да не би да изчезне човешкото, да не ни превземе виртуалното общуване. Дори аз самата понякога изпитвам някакъв свещен ужас от типа „машините ще ни победят“ и все се успокоявам – абсолютно сериозно! – че циганите ще спасят света. При тях човешкото е някак непобедимо и там никакви роботи и дигитализации нямат шанс (жалко че вече направиха филма „Каубои срещу извънземни“, щях да дам идеята за „Цигани срещу роботи“). Исках само да кажа, че благодарение на фейсбук разбрах, че понякога неживото, виртуалното общуване е по-истинско от живото. И по-резултатно. Нямам предвид, че може да го замести, а че е добро предисловие към него. При един жив контакт с някого може да се заблудиш. И в положителна, и в отрицателна посока. При виртуален – не. Поне аз не мога. Не се гордея с това, а просто се опитвам да обясня защо фейсбук ми е важен. И защо не считам, че е нещо ужасно.

Имам един-единствен проблем с фейсбук и отдавна се чудя как да го определя. Наскоро ми помогна моята непозната „мрежова“ приятелка Елена Георгиева, която, доколкото знам, е и фенка на EVA. Тя постна на страницата си интересен материал от New York Magazine за това защо във времето на фейсбук и другите социални мрежи е почти невъзможно окончателно и завинаги да се разделиш с бившия си. Право в десетката! Благодаря, Елена! Ами да, това е проблемът. Социалната мрежа е създадена, за да свързва хората, а не да ги разделя.
Можеш да се оплетеш в мрежата като пате в кълчища, истина е. Допреди фейсбук да влезе в живота ми – знаменателно събитие, случило се през 2008 г., – разделите протичаха със задължителното участие на среднощни таксита, облени в сълзи пейки в парковете, бележки, пъхнати под вратата, телефонни разговори, проведени и непроведени, и невероятна сила на духа, в случаите когато имаш възможността да „преинсталираш“ връзката, но ти отместваш с овладян жест наглата ръка върху коляното си и казваш с треперлив глас „Аааа, не!“. Ето така се разделяхме ние, които навършихме 30, без стотици знайни и незнайни хора да ни честитят рождения ден на стената. Просто нямахме такава стена. Раздялата очи в очи винаги е по-обещаваща, по-отговорна, по-надеждна и въобще – на нея може да се разчита. В нея участваш лично – с очите, думите, действията си. И е доста по-трудно после да направиш обратен завой и да се върнеш при онзи, на когото си казал „Забрави за мен, край!“. Сега стана голямо мазало с този фейсбук. Понеже каквото и да се случи, колкото и зле да сте се разделили с някого, винаги остава надеждата, че във всеки момент долу вдясно може да изскочи прозорчето на чата и той (пиян, самотен или в командировка на хиляди километри от теб) да те попита: „Какво става?“ Или да те сръчка поне. Пък може да са минали и години, откакто сте се „сръчквали“ на живо. Времето някак не е проблем за чата в нета, не знам защо. Може би защото там си общувате с онова у вас, което не се променя. Абе направо на духовно ниво, колкото и странно да звучи.

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР