Преди 13 години българката Явора среща японеца Кен. Влюбват се и се женят. Макар че са от различни раси, че Явора е по-възрастна от Кен, носи гените на стар известен интелектуален род и има дете от първи брак. И въпреки ожесточената съпротива на близките си. Василия - дъщерята на Явора, открива в Кен бащата, за когото винаги е мечтала.

Веднъж Явора и Василия видели в Япония истински тайфун: небето почерняло, от всякъде се чували подземни гласове, дърветата се изскубвали от корените. Тогава научили, че има едно място в бурята, наречено Окото на тайфуна, където всичко е неподвижно и където хората се спасяват от невероятния потоп. Явора смята, че с Кен и Василия са попаднали в окото на житейския тайфун.

Явора и Василия ме очакват в слънчево-бежовия си хол, който ухае на спокойно и сигурно щастие. Третият член на техния малък свят - любимият мъж и татко Кен, в момента е на работа. Напомнянето, че в този дом живее японец, е по японски дискретно: четири нежни фигурки на гейши и два изящно аранжирани букета в огромни вази. Затова пък българското присъства решително и доминиращо както в поведението на Явора - единствена на сестрата на поета Яворов и единствена дъщеря на известния художник Васил Стоилов, така и в останалата част от интериора: картини на баща й и на Василия, наследила освен името и таланта на дядо си.

Тук съм, за да разкажа историята на това необикновено семейство. Историята на една голяма любов. Невъзможна, затова още по-скъпа. Неочаквана, затова още по-прекрасна. Извоювана, затова още по-ценена. Седнала удобно на дивана, вперила в мен изумителните си златисто кехлибарени очи, Явора се опитва да ми обясни какво е за нея срещата с Кен: "Преди Кен бях свикнала да бъда повече Стоилова или Яворова, отколкото Явора. С него усетих големината на малкото си име. Това, че съм преживяла една истинска любов, ме прави различна в собствените ми очи. Виждам как хора, постигнали много в живота, неочаквано се намират в абсолютна самота, когато заговорят за личното си щастие. А в нашето семейство живеем една любов трима души и дъщеря ми реализира мечтите си в този мой брак. Кръвната връзка е нищо пред духовната."

явора преди кен: между ролите на сцената бях загубила ролята на живота си

Явора е била оперна певица. Непрекъснато пътувала и гастролирала на западни сцени. Операта я привлича със своята мегаломания и почти нереален свят. Често след поредния спектакъл се разхождала из улиците на Рим и, виждайки прегърнати мъже и жени, си мислела, че това никога няма да й се случи. "После идваше поредният спектакъл и така, между ролите, загубих ролята на живота си." В този момент съдбата я среща с първия й съпруг. Явора вярва, че пред нея са се отворили нови хоризонти и ще бъде щастлива. Но надеждата бързо и драматично умира като главна героиня на опера. "Той беше пианист, аз певица. Продължавахме да се затваряме всеки в своя свят, в големите представи за себе си. Продължавахме да бъдем егоисти. Не бяхме дорасли за мисълта, че най-същественото не се вижда с очи."

На 33 години Явора ражда дъщеря си, на 36 се развежда. Отчаяна е. Бракът й се оказва абсолютен провал. Смята, че никога няма да срещне отново любовта. Музиката пак става център на живота й. Обсебена от мисълта за големите неща, не дава достатъчно обич дори на дъщеря си. "Като погледна назад, си казвам: колко загубени години на амбиция. Но всъщност коя е истинската реализация? Не е ли тази, която те прави щастлив? Която превръща в празници делниците ти? Защото любовта личи във всичко. Видя ли изкривено от злоба лице, си мисля, че този човек не завижда заради големите неща, а заради малките."

василия: реших да намеря принца за мама

След развода само вечер, когато се прибира уморена вкъщи от операта, Явора си позволява да мечтае, като приспива дъщеря си с приказка за въображаем техен живот в прекрасно семейство. Василия се зарича да намери принца, който в приказката всяка нощ се жени за майка й. Едва ли обаче е предполагала, че той ще дойде от далечна Япония.

Дали защото когато едно дете пожелае нещо от цялата си душа, то се сбъдва, или защото след лошото винаги идва хубавото, в България пристига Кен - млад японец, който говори български. Той е тук със запален японски колекционер, който много харесва картините на Васил Стоилов. Срещат се с Явора и Василия в ателието на художника. Василия веднага е очарована от Кен, "защото разбрах, че е запазил детското в себе си. Усетих една топлина, като че ли намерих някаква част от мен и мама, която бяхме изгубили. Надрасках нещо на някакво листче и веднага му го подарих. Така той стана първият човек, на когото подарих моя картина." Приказката вече е започнала и продължава да гради приказния си сюжет. Майка и дъщеря са поканени в Япония да представят експозиция от картини на своя баща и дядо. Кен непрекъснато е с тях и с всяка разходка из Токио Василия е все по-уверена, че това е принцът за нейната майка. След месец, когато българките трябва да си тръгнат, съдбата дава на тримата още един бонус: Кен идва с тях, за да специализира български. С невинната прозорливост на дете Василия вече е разбрала какво се случва между него и майка й, преди двамата да го осъзнаят. "Видях как от непознати станаха познати, после - приятели. Усетих, че нещо липсва в композицията и това е моята намеса." В самолета за България от едната й страна е майка й, от другата - Кен. Василия спонтанно хваща ръцете им и ги събира в едно. "В този момент включих контакта и за мен точната симбиоза се получи."

Явора: докато бранехме момента, постепенно той спря и се превърна в нашия живот

Това, което е очевидно за Василия, за Явора все още е пълен абсурд. Тя изпитва симпатия към Кен, но нито за миг не й минава през ума, че ще се влюби в него, а после той ще й стане съпруг. "Не съм от жените, които с времето започват да си падат по по-млади мъже. Цял живот съм харесвала по-възрастни. За мен възрастта не е толкова важна. На 80 г. баща ми беше изключително млад по дух." Сега обаче тя вижда пред себе си някого, който е по-дете от нея. И се чувства с него добре.

В началото смятат, че това е една красива среща, която ще продължи известно време и ще свърши. И може би е щяло да стане така, ако в сюжета на приказката не се включват нови персонажи: родителите и близките, които са категорично против връзката им. "Тази война не просто ни свърза, а ни блъсна един към друг и ние вместо да се уплашим, се прегърнахме още по-здраво." Явора излиза от сянката на известните роднини и властната майка. "Изведнъж чак сега, на 40 г., разбрах, че мога да правя нещо, което години наред не бях умеела - да хвана кормилото на живота в ръцете си."

След развода с първия си мъж, точно когато Явора е най-отчаяна и самотна, приятелка от операта я води при врачка. Убедена, че няма да научи кой знае какво за бъдещето си, Явора е безкрайно изненадана, когато жената й предрича, че ще се омъжи за човек отвъд Океана, чието име започва с Н., ерген и по-млад от нея. (Другото име на Кен е Нагай - б. ред.) "Много се смях. Но се сбъдна."

...Предложението за женитба идва от Явора. Двамата с Кен са в малка вила. "Неочаквано, не знам какво ме прихвана, го попитах: Би ли се оженил за мен?" "В никакъв случай!", отговори той. Засегнах се. Усещах се предадена. Макар че го направих по-скоро от любопитство. Да видя дали този толкова различен човек би се оженил за мен." Кен си тръгва, но с падането на нощта изниква като Ромео на верандата на вилата и казва: "Да, ще се оженя за теб." С което истинската игра започва.

Живеят заедно на квартира първо в една стаичка, после в малко панелно апартаментче. Василия идва при тях, когато насрочват деня за сватбата. Церемонията е скромна, Явора кани майка си (баща й вече е починал), но тя не идва. Кен не кани родителите си. "Така докато бранехме момента, постепенно той спря и стана нашият живот."

трима в една любов + котката и кучето

Явора, Кен и Василия живеят заедно вече 13 години. Другите членове на семейството са персиецът Жожо, любимец на дамите, и женското куче Чери, любимка на Кен. Чери е бясна и щура като другите две обичани от Кен жени. Кен умее да пази дистанция като котка и да не демонстрира чувства. "Но в нашата семейна клетка се отваря напълно", уверява ме Явора и продължава: "Смесеният брак е по-лесен. Всички различия се приписват на различията между расите. Всъщност става дума за различия в характерите." Различията, които имали, преодолели както във всеки брак чрез любовта и компромиса.

Досега родителите на Кен все още не са ги посетили, макар че отдавна са приели брака на единственото си дете. Не са приели обаче, че Кен по желание на Явора е останал да живее в България: "Обикновено българките се вкопчват в чужденец и изчезват в чужбина. Но всички от моето семейство са учили в чужбина и винаги са се връщали. С годините корените ми стават все по-силни. Благодарна съм, че Кен ме разбра." Тук той открива поета в себе си и издава две стихосбирки, при това на български. А Явора, вдъхновена от него, надживява комплекса на роднинството с Яворов и пише две книги за баща си и една стихосбирка.

Най-големият компромис, който Кен прави в съвместния им живот, е, когато приема другото желание на Явора - да нямат дете. Днес тя оценява постъпката си като голяма егоистична грешка, дори като грях. "Кен обаче никога не ме е упрекнал." Да си натякват за нещо, е едно от табутата в техния дом. Никога например не обиждат родителите си. А когато майката на Явора се разболява тежко, Кен не се колебае да живеят при нея две трудни години. "Носеше я на ръце, защото тя не можеше да се движи. Победи я с добротата си." Явора открито признава, че не би могла да издържи подобна битка, защото й липсва безкрайното японско търпение. С него Кен е победил и остротата, която е наследила от жените от рода си. "Василия ме е питала: Мамо, страхуваш ли се от него? Не, срамувам се. Спира ме мекотата му. Най-голямата политика е тази, която човек провежда в собствения си дом. Моят мъж ми даде невероятен урок по демокрация."

Явора с гордост изрежда още няколко от уроците по деликатност на Кен, които разбиха психиката ми на редова българка. "До ден-днешен не съм го чула да каже примерно, че му тежи работата, че е уморен, че не се чувства добре." Всеки месец й дава заплатата си до стотинка и никога не й е подхвърлял, че му харчи парите. "А когато му благодаря, отговаря: Така спестявате и остават и за мен."

Приел е детето й за свое. Най-хубавите дни за Василия са събота и неделя, когато баща й си е вкъщи."За мен това е върховното щастие." Никога не се е опитвал да влияе на Явора чрез будизма. "Всеки прие света на другия, защото най-важна е срещата между човека и човека. А сближаването е в това да признаеш правото на другия да мисли по различен начин."

Изгладили са и най-прозаичните различия като тези в кухнята. Явора си спомня, че когато станали гаджета, Кен я свалил ...с готвене. Приготвил й много вкусно къри. Сега готвенето е предимно женско занимание, защото таткото работи по 12 часа на ден и рядко има време да прояви кулинарните си заложби. Явора и Василия са се научили да правят палачинка по японски с плънка от варен ориз, кетчуп, соев сос, по средата - с екзотични плодове. Преди ядене палачинката се завива и се реже на малки парчета. Както и японски таратор: сваряват се тънки спагети и се измиват със студена вода. В купички се смесват за всяка порция 1/3 соев сос, 1/3 разгазирана кока кола, 1/3 вода и малко горчица. Преди ядене спагетите се топят в този сос. Кен пък си има любими блюда от българската кухня - мусака, сърми, гювече с люта чушка, сирене и домат, шкембе чорба, кюфтета, супа топчета, кисело мляко, щрудел.

...Имало период в живота на тримата, когато Василия била болна. "Кен месеци наред я носеше на ръце. Знам, че ако се наложи, ще носи и мен. Истината е, че аз държа кормилото в нашата къща, но силният човек е той. Така беше и при родителите ми. Баща ми изпълняваше всички желания на майка ми, но когато почина, тя рухна, защото той беше нейната сила. И при мен е така. Силата, която добих, е Кен."